Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Възвърнали веднъж обичайното си състояние, двамата приятели се впуснаха да се обаждат на болниците и специализираните домове в Калифорния в желанието си да узнаят дали човекът, когото търсеха, не се намираше в списъка на лицата, напуснали ги наскоро без лекарско разрешение. Трябва да кажем, че от няколко години психиатричните болници бяха подтиквани да пускат на свобода част от своите обитатели. За да понижи данъците, губернаторът на щата — някой си Роналд Рейгън — бе решил да ореже драстично бюджетите им. Политика, която той смяташе да проведе в далеч по-голям мащаб, ако успееше да се сдобие с президентския мандат.

Елиът и Мат не жалеха труда си, но след час усилена работа се видяха принудени да признаят, че не бяха постигнали никакъв резултат. Задачата им беше прекалено трудна, а и моментът от денонощието не бе особено подходящ за подобна дейност.

— Тоя тип е човекът-невидимка — изрева Мат, затръшвайки телефонната слушалка. — Искаш ли да продължаваме?

— Мисля, че не действаме както трябва. Всъщност аз не искам нищо друго, освен едно доказателство.

— Доказателство за какво?

— Доказателство, че този индивид и аз сме различни личности.

— Приятелю, ти наистина си се чалнал. За първи път те виждам в такова състояние и позволи ми да ти кажа, че точно в този момент — не дай Боже да се наложи — не бих искал ти да си този, който ще грабне скалпела да ме оперира. Отпусни се, мой човек! Вземи си малко отпуска, отведи Илена на Хаваите за една седмица да се попечете на плажа и да се помотаете безгрижно, и ще видиш, че твоят малък свят ще възвърне своето равновесие.

Мат се тръшна на своето канапе и пусна телевизора, попадайки по средата на поредния епизод от серията „Коломбо“. От екрана, между две разсъждения относно качествата и ролята на своята съпруга, прочутият лейтенант се опитваше да подведе някакъв престъпник, тласкайки го да дава все по-объркани и противоречиви показания.

— Жалко, че този субект не е оставил нещо у вас — проломоти Мат между две прозявки.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоят пътешественик във времето… Жалко, казвам, че не е оставил у вас някакъв предмет със своите отпечатъци. Бихме могли да ги анализираме, както във филмите.

Елиът застина в минутно колебание, припомняйки си до най-малките подробности срещата със своя „посетител“, след което стисна с всичка сила раменете на своя приятел.

— Мат, ти си гений, знаеш ли?

— Това е светата истина — потвърди французинът. — Жалко само, че ти си единственият, който е в течение на този факт. Но защо всъщност ми казваш това?

— Той остави своята запалка! Почти съм сигурен в това: той изпуши една цигара пред мен и остави своя „Зипо“ върху масичката на терасата.

Възбуден до крайност, Елиът грабна сакото и ключовете си.

— Връщам се вкъщи.

— Идвам с тебе — обяви Мат, настигайки го на вратата.

— Не бих искал да караш кола в подобно състояние.

— Благодаря за загрижеността.

— И после, да не мислиш, че ще те изоставя в момент, когато започва да става интересно.

Двамата приятели напуснаха къщата и заслизаха по дървената стълба.

— Ще вземем моята кола — предложи Мат, — никога не мога да се почувствам удобно в твоята тенджера.

Когато пристигнаха на паркинга, те установиха, че великолепният „Шевролет Корвета“ на Мат бе превърнат от Тифани в материал за писане. По цялата дължина на предното стъкло се мъдреше огромен надпис с червило:

— Много симпатична приятелка имаш — отбеляза Елиът.

— Трябва да отбележиш, драги, че тя все пак е оставила телефонния си номер — изрече тържествуващо Мат, измъквайки една визитна картичка, защипана под чистачката. — Наистина в мен би трябвало да има нещо неотразимо.

Докато приятелят му енергично търкаше огромните букви върху стъклото, Елиът отиде да прибере малкия лабрадор от Костенурката.

— Не мога да повярвам! Ти и куче ли имаш вече? — удиви се Мат, блещейки се насреща му. — Мислех, че не се спогаждаш особено много с животните.

— Да речем, че това е едно много специално куче.

Мат се настани зад волана и закопча колана си.

— Че какво му е специалното? Може би кара кола и ще ти служи като шофьор?

— Да, и освен това го научих да говори.

— Сериозно?

— Хайде, потегляй и ако си достатъчно послушен, ще ти изпее и Марсилезата .

Мат даде газ и мощната спортна кола се понесе в нощта. Елиът се чувстваше лек, сякаш бе смъкнал от гърба си тонове тревожност и безпокойство. Няколко минути се бяха оказали достатъчни самочувствието му отново да подскочи до обичайните си стойности. Бе се поуплашил наистина, този мъж бе съумял да го засегне болезнено, разкривайки две-три семейни тайни. Но сега увереността и доброто настроение се бяха възвърнали. Щеше да вземе запалката и да телефонира на един приятел от полицията. Анализът щеше да покаже, че пръстовите отпечатъци на този тип са различни от неговите, и всичко щеше да си дойде на мястото. Тогава вече можеше да звънне на Илена и да се посмеят над цялата тази шантава история. В очакване на бъдещите събития не беше зле да се позабавлява, дракайки се с Мат.