Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Това бе нов медицински апарат за дистанционни изображения на вътрешните органи, който започваше да се разпространява из болниците по целия свят под името „скенер“.

Елиът се приближи до изпадналото в кома тяло. Анабел бе момиче на петнадесетина години, възприело едновременно нещо от светлия тен на майка си и мургавината на баща си.

— Оплаквала ли се е напоследък от главоболие или гадене?

— Не — отвърна майката.

— Дрогирала ли се е?

— Не!

— Възможно ли е да си е ударила главата насън или да е паднала от леглото?

— И това не.

Преди да я прегледа, Елиът усети как животът се изплъзва от детското тяло и как смъртта, сгушена в ъгъла на залата, бе вече тук и чакаше своя час.

И все пак началото на прегледа изглеждаше по-скоро успокояващо: Анабел дишаше добре, сърцето и дробовете й функционираха нормално. Елиът провери корнеалния рефлекс. И тук нищо тревожно.

Ала нещата престанаха да изглеждат добре при прегледа на зениците. Въртейки внимателно главата на малката пациентка от дясно на ляво, Елиът установи, че очите не следват движението на главата. После, при натиск върху гръдната кост, пръстите на момичето се свиха по един доста обезпокоителен начин.

— Това не е добър знак, нали? — попита г-н Романо. — Да не би да има някакъв проблем с мозъка?

Елиът остана предпазлив:

— Твърде рано е да стигаме до каквито и да било заключения. Нека да изчакаме резултатите от изследванията.

Тези резултати пристигнаха няколко минути по-късно. Когато закрепи радиографската снимка върху проектора, младият лекар вече подозираше какво ще види на нея. Тъй като бяха в университетска болница, той остави на интерниста правото пръв да обяви диагнозата:

— Едем на нивото на малкия мозък, нали?

— Точно така — потвърди с нежелание Елиът. — Церебрален хеморагичен едем.

Той излезе от тъмната стаичка, за да отиде при родителите на Анабел.

— Е, докторе? — попитаха го те в хор, още щом се показа на вратата.

Той ги погледна със съчувствие. Би искал да им каже нещо успокояващо, като например: всичко е наред, малката ще се събуди всеки момент . Но това не бе истината.

— Искрено съжалявам, но Вашата дъщеря е претърпяла мозъчен удар и състоянието й е безнадеждно.

Най-напред всичко като че ли замръзна в стопкадър, настъпи пълна тишина, която сякаш можеше да продължи вечно, докато най-сетне двамата родители не разбраха смисъла на това съобщение. Майката извика сподавено, докато бащата отказваше да се примири:

— Но тя диша нормално! Тя все още е жива!

— Засега е така, но тя има кръвоизлив, който ще продължи да нараства, докато засегне и центровете, контролиращи дишането, и тогава те ще престанат да функционират.

— Може да я закачите за респиратор! — извика майката.

— Да, госпожо, можем да я сложим на командно дишане, но това няма да промени нищо.

Олюлявайки се, бащата се приближи до тялото на своята дъщеря.

— Как… как е възможно да е получила мозъчен удар? Та тя няма и петнадесет години…

— Това може да се случи на всекиго и по всяко време — уточни Елиът.

Яркото слънце продължаваше да нахлува през прозореца, обливайки стаята с нахална светлина и галейки златистите коси на момичето. Тя изглеждаше само заспала и наистина бе трудно да се повярва, че никога нямаше да се събуди.

— Няма ли поне да й направите операция? — с изумление продължаваше да пита майката, която така и не можеше да повярва на случилото се.

Съпругът й се приближи до нея и я хвана за ръката. Елиът я потърси с поглед и каза с много мек глас:

— Всичко е свършено, госпожо, много ми е мъчно да Ви го съобщя.

Би предпочел да остане с тях повече време, да поеме върху себе си поне частица от тяхното нещастие, да намери някоя успокоителна дума, макар да знаеше, че в подобна ситуация такава дума в езика не съществува.

Но на вратата се бе появила медицинската сестра от неговото отделение с тревожното напомняне, че е наложително по най-бързия начин да се яви на своето работно място. Предстоеше му операция, насрочена за 15 часа, и той вече бе успял да закъснее.

Преди да напусне помещението, Елиът би следвало да остане докрай верен на своята професия и да попита родителите дали биха дали съгласието си органите на дъщеря им да бъдат използвани за трансплантации. Със сигурност щеше да последва сюрреалистичен разговор, в който задачата му би била да ги убеди, че смъртта на дъщеря им би могла да помогне за спасяването на други човешки същества. Да, Елиът би трябвало да изпълни професионалните си задължения докрай, но днес не чувстваше в себе си достатъчно кураж да го направи.