Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Но дали не съществуваше и някаква неписана закономерност, че винаги има подробности, свързани с най-любимите ни хора, които неминуемо ни убягват иди остават в тайна? И дали именно тази частица неизвестност не е онова, което прави любовта ни устойчива и трайна?

Във всеки случай имаше поне едно нещо, в което бе напълно сигурна: мъжът на живота й, бащата на бъдещите й деца беше той, само той и никой друг.

И това толкова желано бебе тя щеше да го зачене от него или никога нямаше да го зачене.

Сан Франциско

1976 год.

Седнал зад волана на своята Костенурка, Елиът се прибираше у дома в потиснато настроение. Тази вечер — никакви бесни скорости. Бе се борил за живота и бе загубил. Очевидно не бе Бог, а малко невзрачно и безсилно докторче.

Нощта постепенно се спускаше над града. Уличните лампи и фаровете на колите дружно светнаха. Уморен, обезсърчен, младият лекар прожектираше в съзнанието си филма със събитията от последните дни: спречкването с Илена, срещата на летището с онзи странен човек, малката Анабел, която се бе оказал безсилен да спаси.

Защо ли винаги бе имал усещането, че животът му се изплъзва? Че не той е истинският господар на положението?

Унесен в мислите си, той наближи кръстовището на „Филмор“ и „Юнион стрийт“, но при завоя малко закъсня с превключването на по-ниска скорост. Колата му бе леко отнесена към тротоара и за миг усети някаква съпротива, последвана от глух удар.

Май спуках гума?

Елиът изключи двигателя и излезе от колата. Огледа всички гуми, после предната броня.

Нищо.

Тъкмо щеше да продължи пътя си, когато дочу някакъв писък, нещо като жалостно скимтене откъм отсрещния тротоар.

Вдигна глава и забеляза малко кученце, което ударът бе запратил чак до другата страна на пътя.

Само това ми липсваше… — въздъхна той.

Елиът пресече улицата и се приближи до животинчето — лабрадор с бежова козина, полегнал на хълбок, с превита предна дясна лапа.

— Хайде, изчезвай! — извика той на псето, надявайки се да не го е наранил.

Но кучето изобщо не помръдна.

— Марш оттук! — ядоса се той, придружавайки своята заплаха с лек ритник.

Животинчето отново нададе сподавен вик, в който личеше остра болка. Окървавената му лапа не му позволяваше изобщо да помръдне, но Елиът не бе особено впечатлен. Никога не се бе прехласвал пред животните. Неговата работа и цялото му внимание бяха съсредоточени върху човешките същества: мъже, жени, деца, старци… Всички пациенти, които лекуваше в болницата. А животните…

Повдигна рамене и обърна гръб на лабрадора. Нямаше намерение да си губи повече времето с това псе.

Върна се в колата и превъртя ключа на контакта, без да чувства особено вълнение.

Разбира се, на негово място Илена не би избягала като крадец от мястото на престъплението. Обезпокоена, тя би се погрижила за кучето, а после би се постарала да открие собственика му.

Разбира се, Илена…

Тя като че ли бе седнала редом с него на предната седалка, нещо повече, Елиът като че ли я чуваше да натъртва: „Който не обича животните, не обича истински хората.“

Ама че глупости! — помисли си той, поклащайки глава. Но все пак спря колата двадесетина метра от местопроизшествието и с неудоволствие се върна назад.

Дори на четири хиляди километра разстояние тази жена правеше с него всичко, каквото си поискаше!

— Хайде, разбойнико — промърмори Елиът, настанявайки кучето върху задната седалка. — Ще се погрижим да те вдигнем на крака.

Озовавайки се на крайбрежния булевард, Елиът изпита чувство на задоволство. Шпалирът от сгради покрай океана щастливо съчетаваше архитектурни елементи от различни епохи и традиции. Къщи с кулички съжителстваха с по-модерни постройки, целите от стъкло и стомана, за да завършат — неизвестно по силата на каква магия — с един асиметричен, но пълен с хармония ансамбъл.

Нощта бе поела правата си, а вятърът духаше силно. На ливадата, очертаваща дълга зелена ивица край брега на морето, някакъв чудак с хипарска външност се забавляваше да дърпа въженцето на голямо хвърчило, по чиито краища феерично проблясваха малки лампички.

Елиът паркира пред своя вход и вдигна внимателно кучето, за да го извади от колата. Натоварен с този „мърдащ пакет“, той се отправи към красива къща в средиземноморски стил.

Едно завъртане на ключа и влезе в своя дом, който бе купил с получените от наследството на баща си пари. Имотът не бе съвсем типичен за квартала: къщата бе построена преди петдесетина години, но бе изцяло подновена от архитект Джон Лаутнер, специалиста по футуристичните сгради, който черпеше своето вдъхновение в произведенията от научната фантастика.