Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

Елиът натисна копчето на електрическия ключ и вътрешността на къщата се озари от преливаща синкава светлина, наподобяваща отблясъците на морските вълни.

После настани малкия лабрадор върху канапето, въоръжи се с медицинската си чантичка и прегледа животинчето. Освен една доста лоша открита рана на лапата зверчето имаше само няколко леки контузии. Доста изненадващо то не носеше нашийник и му хвърляше изпълнени със страх погледи.

— Слушай, Нехранимайко, ти не ме обичаш и аз от своя страна ти отвръщам с взаимност! Понеже имаш известна нужда от мен, ще трябва да останеш спокоен, ако искаш да се погрижа за тебе…

След това предупреждение той дезинфекцира раната и се потруди да му направи добра превръзка.

— Това е, почивай си тази нощ, а утре — право в кучкарника! — обяви той на четирикракия си пациент, отдалечавайки се от канапето.

Елиът прекоси всекидневната и библиотеката, преди да достигне до кухнята. Тези три пространства бяха части от едно и също голямо помещение, което гледаше към вътрешната градина. Там пък господстваше един огромен жълт кедър от Аляска, чиито форми бяха умело подчертани с подходящо осветление.

В хладилника Елиът намери начената бутилка бяло вино и си наля една чаша, която се качи да изпие на горния етаж. Там, зад двоен панорамен прозорец, напред се издаваше, образувайки тераса, част от покрива, която даваше илюзията, че е надвиснала едва ли не над самия океан.

С чаша в ръка лекарят се отпусна върху един плетен стол и се остави на вятъра, който го шибаше на пориви през лицето.

За кратко в съзнанието му проблясна образът на Анабел Романо.

Гаден, отвратителен ден — помисли си той, затваряйки очи.

В този миг и през ум не можеше да му мине, че денят все още далеч не е приключил…

Сан Франциско

Септември 2006 год.

Елиът е на 60 години

Нощта бе паднала отдавна, когато Елиът се озова на крайбрежния булевард. Паркира на своята алея и влезе в красивия средиземноморски дом, който обитаваше от тридесет години. Още с влизането му датчикът автоматично задейства вътрешното осветление: помещението се изпълни с преливащи синкави отблясъци, които създаваха впечатлението, че къщата се къпе в сиянието на морските вълни.

Елиът прекоси всекидневната и библиотеката, преди да достигне до кухнята. Откакто дъщеря му бе заминала за Ню Йорк, домът бе празен и спокоен. Нехранимайко, старият бежов лабрадор, бе умрял преди дванадесет години, без да бъде заместен от друго животно. Елиът извади бутилка бяло вино от хладилника и си наля една чаша. Измъчван от болката, впила се в гръдния му кош, той с мъка изкачи металната стълбичка, която водеше към горния етаж. Спря се за няколко секунди в стаята и отвори чекмеджето на нощното шкафче, откъдето извади флакончето с хапчетата, за което не бе спрял да мисли през целия ден.

Сетне излезе на терасата, която предлагаше изумителна гледка към яхтеното пристанище и залива. Изпита удоволствие да чуе привичното подсвиркване на Морския орган — забавна конструкция в най-предната част на дигата, която издаваше разнородни звуци в ритъма на вълните, връхлитащи върху нейните тръби.

Такова чудо може да съществува само в Сан Франциско — помисли си той, настанявайки се в стария плетен стол.

Бръснещият вятър го накара да потръпне. Както сутринта, така и сега той се загледа в деветте хапчета от флакончето със смесица от вълнение и недоверчивост.

Нямаше ни най-малка представа какво съдържат в себе си, но изпитваше силно желание да повтори снощния експеримент. Всъщност не хранеше никакви илюзии: тези хапчета нямаха отношение към съновидението му от предишната вечер.

И въпреки това колко примамливо бе да опита отново…

С бавно движение той тръсна едно от тях върху дланта си, но застина в кратко колебание.

Ами ако това беше отрова или някоя от онези екзотични гадости, които водеха до разстройство на съзнанието?

И това бе възможно, но пък, от друга страна, какво чак толкова рискуваше? Така или иначе ракът съвсем скоро щеше да се пребори за кожата му.

Малко по-рано или по-късно… — помисли той, глътвайки хапчето с помощта на глътка вино.

Отначало не се случи нищо. Елиът се сви още по-дълбоко в своя фотьойл и зачака. Болестта го караше да се чувства стар и износен.

Прокара наум лентата на събитията от последните часове, разсъждавайки върху своето внезапно и болезнено решение да не оперира повече след края на месеца.