Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Какво например?

— Неща, които изобщо не би искал да чуеш.

— Давайте, удряйте да видим. Аз нямам какво да крия.

— Да се хванем ли на бас?

— За какво искате да си говорим?

Мъжът се замисли за миг, после предложи:

— Искаш ли да си говорим за твоя баща?

Въпросът го зашлеви като плесница, която той така и не разбра откъде му е дошла.

— Какво общо има моят баща с цялата тая работа?

— Въпреки че той така и не пожела да го приеме, твоят баща бе алкохолик, нали?

— Това не е вярно.

— Разбира се, че е вярно! В очите на обществото той бе уважаван бизнесмен, любящ съпруг и добър баща на семейство. Но в интимния свят, в твоите очи и в очите на майка ти, нещата стояха съвсем другояче, нали?

— Какво знаете Вие за тези неща?

— Ще видиш, че знам всичко. На стари години той се поуспокои малко, но когато ти беше малък, той здравата те пердашеше понякога, не си ли спомняш?

Тъй като Елиът бе онемял, мъжът продължи:

— Обикновено бесовете го прихващаха привечер, след няколко обърнати чаши. Когато беше особено пиян, се нервираше бързо и това да раздава удари, да бие беззащитните около себе си, го успокояваше…

Като боксьор, притиснат до въжетата, Елиът поемаше крошетата на думите, без да реагира:

— В продължение на много години ти понасяше всичко безропотно. Понякога дори го предизвикваше, не беше ли така? Защото знаеше, че ако изпусне достатъчно парата с тебе, няма да се ожесточава срещу майка ти.

Мъжът остави да минат няколко секунди, след което попита:

— Искаш ли да продължавам?

— Искам да ми се махнете от главата!

Той се наведе към младия лекар и му пошушна доверително на ухото, като важна тайна:

— Ти беше на десет години, когато един следобед се прибра от училище и завари майка си със срязани вени, надвесена над ваната, в която изтичаше кръвта й…

— Долен мръсник! — избухна Елиът, сграбчвайки мъжа за реверите на сакото.

Ала той, невъзмутим, завърши това, което имаше да каже:

— Ти бе пристигнал точно навреме, за да я спасиш. Вдигна телефона, за да се обадиш на бърза помощ, но тя те накара да й обещаеш, че никому никога няма да кажеш какво си направил. А ти й помогна да счупите стъклото на душ-кабината и тя излъга лекарите, че се е подхлъзнала на мокрия под и си е срязала ръката. Това беше вашата голяма тайна. Никой никога не узна за това.

Двамата мъже стояха изправени един срещу друг, гледайки се напрегнато очи в очи. Елиът бе засегнат право в сърцето. Не бе предвидил подобно безмилостно разнищване на най-съкровените семейни тайни. Не тази вечер, не по този начин. Тези спомени бяха дълбоко заровени, почти напълно потиснати, но раната все още бе жива.

Болезнена.

— Отначало ти мислеше, че си постъпил правилно, само че две години по-късно майка ти скочи от дванадесетия етаж на вашия блок.

С всяка произнесена от този тип дума Елиът получаваше по един тежък ъперкът.

За пръв път от много време той имаше непреодолима нужда да се разплаче. Чувстваше се беззащитен, попилян, нокаутиран.

— Оттогава насам не спираш да мислиш, че носиш част от отговорността на нейното самоубийство, че нещата биха могли да бъдат съвсем различни, ако бе проговорил за случилото се. Навярно би могла да получи психологическа подкрепа или да бъде лекувана в клинични условия. Да продължавам ли?

Елиът отвори уста, за да протестира, но от нея не излезе никакъв звук.

Макар да изглеждаше и той развълнуван, мъжът отново се хвърли в опасните води на истината. За накрая бе подготвил последното си откровение, което стовари върху Елиът като завършващ смъртоносен удар:

— Ти говориш, където завърнеш, че не искаш да имаш дете, защото днешният свят е злокобен и бъдещето се очертава апокалиптично, но това не е истинската причина, Елиът…

Младият лекар смръщи вежди. В този миг дори той не знаеше с какво би могла да свърши тази тирада.

— Ти не искаш да имаш дете, защото винаги си мислил, че твоите родители не са те обичали. И днес, на свой ред, ти се съмняваш дали си способен да обичаш своите собствени деца. Невероятно е как функционира човешкото съзнание, нали?

Елиът не отрече. Ето, достатъчни бяха само три минути, за да може някакъв тип, когото никога през живота си не бе виждал, да разбие на пух и прах всичките му житейски жалони, цялата му увереност, да го накара да се съмнява в какво ли не. Жалка купчина малки тайни — ето какво сме всички ние.

Един доста по-силен порив на вятъра връхлетя върху терасата. Мъжът вдигна яката си, приближи се до Елиът и сложи ръка върху рамото му с очевидното желание да го успокои.