Гийом Мюссо - Ще бъдеш ли тук?

— Как ли пък не.

— Трябва да ми повярваш, дявол да го вземе!

— Но това, което ми говорите, е пълна безсмислица!

— Ако е пълна безсмислица, обясни ми как успях да изляза от тоалетните на летището, без да ме видиш?

Този път Елиът не намери какво да му отвърне. Да, този тип сигурно бе откачалка, но някои от доводите му бяха безупречни.

— Господине… — започна той, но другият го прекъсна:

— Остави това „господине“, става ли?

В този миг серия жалостни скимтения и лай се разнесоха откъм стаята. Лекарят сведе поглед и се извърна с изненада. Бог знае как, малкият лабрадор бе успял да се довлече до горния етаж и въпреки болезнената си рана надаваше радостни джавкания, за да извести за своето присъствие.

— Нехранимайко! — извика непознатият, като че ли виждаше някакво привидение.

Преливащо от радост, животинчето се хвърли в прегръдката му и започна да му ближе ръцете и да го души навсякъде, сякаш ставаше въпрос за някакъв ритуал между тях.

— Виждали ли сте това куче? — попита го младият Елиът, който се чувстваше все по-обезоръжен.

— Разбира се, това е моето куче!

— Вашето куче?

— Нашето куче.

Работата ставаше все по-дебела. Този тип направо му лазеше по нервите. Но за да се отърве от него, може би бе по-добре да предприеме друга тактика: да се престори, че му е повярвал.

Затова замълча за няколко секунди, а после го попита с възможно най-сериозния тон:

— Ама Вие наистина ли идвате от бъдещето?

— Бихме могли да определим ставащото и по този начин.

Елиът се помъчи да остави впечатление, че се съгласява, после направи няколко крачки по терасата и се облегна на балкона. Там той заоглежда улицата, сякаш отчаяно търсеше нещо.

— Странно — дочу се след малко гласът му. — Не виждам никъде Вашата машина на времето. Къде сте я паркирали — на улицата или в моя хол?

Възрастният мъж не можа да сдържи леката си усмивка.

— Да, добра си ми е машината. А ти никога ли не си се замислял за кариера в шоубизнеса?

Вместо отговор Елиът реши да постави точката над i-то:

— Слушайте, старче, не Ви познавам, не зная откъде идвате, но мисля, че не сте чак толкова смахнат, колкото човек може да си помисли, като слуша брътвежите Ви. Всъщност точно обратното, сигурен съм, че си правите някакъв майтап.

— И с каква цел?

— Понятие си нямам, пък и да Ви кажа честно, изобщо не ми пука защо. Всичко, каквото искам сега, е да се разкарате от моята къща и Ви предупреждавам, че това е последният път, когато Ви отправям подобна учтива молба.

— Успокой се, момчето ми, и това ще стане съвсем скоро. Но вместо да вдигне котва, мъжът се настани в плетения фотьойл и бръкна в джоба, за да си извади цигарите: пакет в червено-бяло с прословутото си название, изписано в черно.

Елиът отбеляза, че това беше същата марка цигари, които и той имаше навика да пуши, но подобно нещо не можеше да го разтревожи: тази каубойска марка беше една от най-разпространените.

— Забележи — поде мъжът, издишвайки облак дим и оставяйки запалката пред себе си, — пределно ми е ясно, че никак, ама никак не ми вярваш. С времето човек полека-лека губи своята увереност, но аз много добре си спомням какъв бях на млади години: учен, който се кълнеше единствено в логиката и разума.

— А сега какъв сте?

— Човек на вярата.

Лек ветрец подухна на терасата. Беше прекрасна топла вечер в началото на есента. За модерните времена на глобално замърсяване небето изглеждаше неестествено бистро, осеяно с хиляди звезди, а Луната, пълна и близка, блестеше със загадъчната си синкава светлина. Очарован от мекотата и спокойствието на природата, мъжът допуши цигарата си и смачка угарката в пепелника пред себе си.

— Може би вече е време да ме приемеш такъв, какъвто съм, Елиът: твой съюзник.

— Натрапник и нахалник, ето какъв сте Вие.

— Но натрапник и нахалник, който знае всичко за тебе.

Младият лекар се ядоса:

— Има си хас: Вие знаете всичко за мен, защото сте другото ми аз. Нали това е налудничавата Ви мисъл? Но какво в действителност знаете за мен? Марката цигари, които пуша, датата ми на раждане… Нещо друго?

Елиът бе изпаднал в пристъп на гняв, защото изпитваше страх. По някакъв неописуем, невъобразим начин той бе почувствал, че съотношението на силите се бе преобърнало, и се досещаше, че възрастният мъж все още не бе изстрелял всичките си патрони. Сякаш за да потвърди усещането му, последният заговори със сподавен глас:

— Знам неща, които ти никога и на никого не си казвал — нито на най-добрия си приятел, нито на жената, която споделя живота ти.