Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Какво е станало? Не си ли се хранил? Изглеждаш отслабнал с пет кила.

— Бях зает. Пропуснах доста яденета.

— Станал си кожа и кокали. Добре че ти е останало нещо за довечера. — Тя му се усмихна дяволито.

Поведе го нагоре по стълбите към тайната градина на апартамента й. Във всекидневната имаше коледно дръвче, крив кедър, който едва беше оцелял при пътуването от Ливан, но беше украсен с лампички, стъклени играчки и дори с гирлянди. Откъде беше намерила всичко това в Аман? Хорът на Кинг Колидж пееше коледни песнички на сидито, а под дръвчето имаше няколко ярко опаковани подаръка. Ферис едва бе намерил време да иде да напазарува следобеда. Сега извади подаръците си и ги подреди внимателно до другите.

Алис отиде до кухнята и се върна с две чаши вино. Пиха колкото да им се замае главата и после Алис започна да прокарва пръст по шева на панталоните му и след това по ципа му.

— Не още — спря я Ферис. — Още се настройвам на коледно настроение. — Всъщност не беше готов за близост. Имаше прекалено много неща, които не й беше казал, откакто толкова спешно беше напуснал Аман. В няколкото телефонни обаждания не беше искал да говори много — сигурен бе, че Хани вече подслушва телефоните му, — затова беше кратък и сдържан. „Не мога да говоря сега“, казваше. „Ще ти обясня по-късно“. И тя го разбираше. Беше влязла в ритъма на живота му до такава степен, че си даваше сметка, че той има тайни и че има моменти, в които не трябва да го притиска, а да изчака, докато може да й каже повече.

И така той й каза. Не всичко, не й отряза дори цяло парче, даде й само да опита. Обясни й, че се е прибрал, защото са го разследвали. Как жена му е заплашила, че ще му го върне, когато поискал развод, и си е отмъстила, като е извадила някаква мръсотия от негово предишно назначение в посолството на САЩ в Йемен. Трябвало да я убеди да отстъпи и да престане да създава проблеми, преди тя да се съгласи да му даде развод.

— Какво намери срещу нея? — попита Алис.

— Мръсотии. Няма значение. Повечето финансови. Както и да е, оправих го.

— Как? — Тя искаше да разбере.

— Като я убедих, че не е разумно да продължава.

— Това звучи като изнудване.

— Нещо подобно. Да кажем само, че жена ми, моята бивша жена, е немарлива и оставя доста улики след себе си. Тя знаеше, че аз знам за тях, но според мен не очакваше, че ще ги използвам. Прекалено галантен съм.

— Значи наистина си я изнудил. Това е малко плашещо, нали?

— Нямах избор. И не бива да се плашиш. Ти си толкова чиста — като снега на Северния полюс.

Тя наля по още една чаша. Хорът пееше „Дванайсетте дни на Коледа“.

— Къде отиде след Вашингтон? Обзалагам се, че не е било на Северния полюс.

— Отидох в Турция — отвърна Ферис.

— О, боже! Надявам се, че не си бил там, когато избухна онази ужасна бомба. Още не са съобщили колко американци са убити. Сигурно са много. Затова се опитват да го покрият.

Ферис се сепна. Това беше мерилото за успеха на неговата операция. Беше успял да хвърли прах в очите на приятелката си.

— Бях в Анкара. Бомбата избухна в една военна база на юг. Не съм бил наблизо. Свърших си работата и се прибрах у дома. При моето момиче.

Изпи още глътка, но не му се услади на езика.

— Ами ти? Как вървяха нещата в Аман, докато ме нямаше? Всичко в службата ти наред ли е?

— Наред е. Палестинчетата ги разпуснаха от училище за зимна ваканция — не трябва да казват „коледна“. Някои се отбиха до офиса. И получихме нова субсидия от фондация „Малкълм Кер“, която ще ни помогне да платим компютрите. От „Сиско Системс“ обещаха, че ще прокарат интернет във всички училища. Много мило. Сигурно са искали да си го впишат в служебната коледна картичка. Единственото лошо беше, че загубихме някои от йорданските доброволци. Това ме натъжи.

— Така ли? Кои? — Тялото на Ферис реагира, сякаш някой беше натиснал копче.

— Групата, която ти не харесваш. Ихуан ихсан. Архитектът, за когото ти говорих, мина вчера да ни даде чека. Каза, че е последният им подарък. А днес дойде да ни посети човек от Мухабарат. Каза, че съжалява, но не бивало да имаме повече контакти с Братството. Каза, че повече нямало да се занимават с това. Имало нови правила за мюсюлманските групи. Жалко. Парите ни трябваха.

— Говори ли с Мухабарат?

— Разбира се, глупчо. Това е Йордания. Всички говорят с Мухабарат.

Ферис усети странно облекчение. Искаше му се йорданците да не притискат чак толкова явно приятелите на Садики, но се радваше, че Алис повече няма да контактува с тях. Иначе ставаше прекалено голямо мазало. Хората можеха да стигнат до погрешни заключения, ако знаеха, че Алис познава Садики; и че познава и него. Можеха да направят връзката.