Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Ферис остана неподвижен. Усещаше дъха си. Чакаше Хани да продължи, но йорданецът изчакваше, искаше той да го попита.

— Има ли някаква връзка с Инджирлик? — престраши се Ферис.

— Така си мислим. Не разполагаме с неопровержими доказателства, но нещата сочат към него. Летял е от Аман до Анкара един ден преди бомбардировките. Уж по работа. Но говорихме с турците и те ни казаха, че докато е бил в Анкара, този Омар се е срещнал с турчин, който е бил в Афганистан. Нашият господин Омар е останал в Турция само няколко часа. Достатъчно, за да планира операцията. Ако наистина е било така. И после се е върнал в Аман.

Ферис замълча и се замисли за миг. Месеци работа щяха да отидат по дяволите, ако не внимаваше.

— Добри доказателства, Хани. Какво ще правиш с тях?

Йорданецът го погледна любопитно, после взе цигара от пакета на бюрото си и я запали. Задържа дима дълго в гърдите си, преди да го издиша.

— Затова поисках да те видя, Роджър. Искаме да наблюдаваме този господин Садики и да видим с кого разговаря. Той е най-добрата следа, която имаме от доста време. Нямам намерение да го арестувам, поне засега. Надявам се и вие да не предприемете нещо необичайно. Би било грешка според мен.

Ферис се извърна и тръгна към дивана. Изпитваше облекчение, но се опитваше да го скрие. Ако йорданецът арестуваше Садики, можеше да има ужасяващи последствия. Архитектът щеше да протестира, че няма нищо общо с Инджирлик; след няколко мъчителни часа щеше да стане ясно, че казва истината, и играта щеше да загрубее. Той се обърна към Хани, който продължаваше да си пуши бавно цигарата, и каза:

— Мисля, че си прав. Не го арестувай. Остави го там, където си е.

Очите на Хани се присвиха и заприличаха на цепки.

— Да. Гледай и чакай. Това обикновено е правилният начин на действие. Знаех си, че съм прав за теб. Но трябва да ми обещаеш, че ще стоиш далеч от него. Никакви арестувания посред нощ, защото ще те следя. Можеш ли да ми дадеш дума за това?

— О, да, абсолютно. Няма да припарваме до него. Ти също. Само ще гледаме и ще чакаме. Нали така?

Хани кимна и се усмихна.

— Трябва да се обадиш на господин Ед Хофман. Мисля, че ще иска да знае.

— Ще му кажа веднага щом се върна в посолството. Ще е много развълнуван. Страхотна работа, Хани. Никой, освен теб не би могъл да го пречупи. Дължим ти благодарности.

Хани загаси цигарата. Все още го гледаше подозрително, или може би Ферис просто си въобразяваше.

— Ние сме съюзници. Как можем да не си помагаме?

Стиснаха си ръцете. Ферис попита Хани дали има нужда от някаква техническа помощ за наблюдението на Садики. Това беше единствената област, в която американците винаги имаха какво да предложат. Но шефът на СОР каза, че сам щял да се оправи, освен ако Садики не започнел да излиза от Йордания. Ферис го попита дали ще информира турците или някои други приятелски служби и йорданецът пусна нова полуусмивка.

— Не засега. Това ще е нашата тайна.

Когато след четирийсет и пет минути преразказа разговора на Хофман, Ферис отново се разтревожи. Хофман не спря да повтаря: „Мамка му!“, сякаш очакваше още лоши новини. Когато стигна до края и обещанието, Хофман с облекчение възкликна: „Слава богу!“ Чак сега Ферис си даде сметка колко притеснен е шефът му, че операцията може да се провали.

— Мислиш ли, че знае? — попита Хофман.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш ли, че знае, че си играем игрички със Садики?

— Може би. Той е умен. Но не мисля. Потвърждението си е там. Колкото повече търси, толкова по-ясно ще вижда следата, която съм оставил.

— Легендата със сигурност съществува. И Хани не е гениален, както непрекъснато ти повтарям. Мисля, че всичко е наред. Искаш ли да дойда и да говоря с него?

— Не, освен ако не възнамеряваш да го включиш в операцията. Ако се появиш просто така, ще стане подозрителен. Ще си помисли, че пак се готвиш да му погодиш някакъв номер.

— Което всъщност правя.

— Да. Но да не го правим прекалено очевидно.

— Весела Коледа — отвърна Хофман. Защото наистина беше коледната вечер.

Вечерта Ферис се срещна с Алис в апартамента й. Тя носеше червена коледна шапка, кривната встрани, и имаше руж на бузите, от което приличаше малко на жена, която се появява на коледните реклами на скоч или снегосмукачки. Ферис беше отсъствал няколко седмици и се беше притеснил, че може да си е отишла в Бостън, за да прекара Коледа с майка си. Но ето я тук, по-хубава дори, отколкото в представите му.

Тя обви ръце около врата му, изправи се на пръсти и го целуна, а после се гушна в него. Ферис усети ръцете й върху ребрата си.