Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Беше го притиснала и Ферис накрая й обясни, че е виждал груб разпит един-единствен път, и то в Йемен. Местната служба за сигурност беше заловила един заподозрян от Ал Кайда и три дни го бяха били. С бухалка за крикет, тази подробност се беше запечатала в съзнанието на Ферис. Оставяха го дотолкова в съзнание, че да може да усеща всеки нов прилив на болка. Накрая, в пристъп на страх, затворникът беше започнал да крещи отговорите, които си мислеше, че разпитващите го искат да чуят от него. Но това само ги разгневи повече и те го пребиха. Умря от загуба на кръв и травма в главата. Ферис беше наблюдавал отстрани.

— Каза ли им да спрат? — попита Гретхен.

— Не. Мислех си, че ще се получи. Но накрая той умря.

— Не казвай на никой друг това, което ми каза току-що — посъветва го Гретхен. — Незаконно е. Технически.

Когато Ферис я попита защо толкова се интересува от разпитите, тя не отговори. Излезе, записа си нещо и после се върна с разкопчано най-горно копче на блузата.

Разговорът беше разстроил Ферис и му се искаше да вярва, че е притеснил и Гретхен, но не беше сигурен. Беше започнал да осъзнава, че за нея правото е друг вид завоевание. Ставаше дума за премахването на ограничения, така че клиентът ти — в нейния случай президентът на Съединените щати — да прави каквото си иска. Имаше нещо сексуално във всичко това, известна разюзданост. Законът за нея означаваше да се развържат хората, за да си разиграват коня.

Гордееше се с Ферис, когато го раниха в Ирак. Мислеше си, че белезите ще я отвратят, но тя обичаше да ги докосва — сякаш преживяваше случилото се заедно с него. Но не можеше: Ферис беше надникнал в пропастта в онзи миг на Магистрала 1, когато си мислеше, че ще умре, и беше осъзнал, че тя не е там с него. Как можеше да й каже това? Чувството на отчуждение не го напусна по време на възстановяването му и го накара да осъзнае, че има неща, които не е споделил с Гретхен и никога не би ги споделил.

Набра още веднъж мобилния на Алис и на четвъртото позвъняване тя най-сетне вдигна. Гласът й беше сънен. Спеше и сякаш беше забравила кой е Ферис. Той се опита да не покаже, че е подразнен. Нямаше право: тя не му принадлежеше.

— Опитвах се да се свържа с теб — рече той. — Къде беше?

— Предимно тук, ходих и до Дамаск за един ден. Понякога не вдигам телефона.

— Какво прави в Дамаск?

— Пазарувах — отговори кратко тя. — Всъщност се чудех какво стана с теб. Реших, че може да не си ме харесал.

— Нямаше ме. Наложи се да напусна страната.

— Ммм — отвърна тя невярващо.

— Искам да те видя. Скоро. Свободна ли си утре вечер? — Утре беше четвъртък, началото на мюсюлманските почивни дни. Последва дълга пауза.

— Не знам… — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш? — Ферис сдържа дъха си.

— Не знам дали мога да чакам толкова дълго — разсмя се тя на шегата, която му беше погодила.

Ферис затвори и отново излезе на терасата. Нощта беше донесла внезапен хлад в пустинята. Аман беше като светилник на фона на черното небе. Почувства се ако не добре, то със сигурност не толкова зле.

Аман

Ферис взе Алис Мелвил от апартамента й. Намираше са в стария квартал до римския амфитеатър. Ферис не знаеше там да живеят други американци. Алис беше руса, носеше рокля с презрамки, сандали и пуловер, преметнат през раменете. В първия миг косата й сякаш се развяваше на забавен каданс.

— Здравей — каза тя, когато седна на предната седалка, и веднага смени радиостанцията. „Боже, красива е“, помисли Ферис.

Заведе я на вечеря в италианския ресторант в хотел „Хаят“ — най-романтичното място, за което се сети. Седяха под звездите, с газова печка до тях, която да пропъжда нощния хлад. Проблясваше в жълто и синьо като въглени в огнището. Ферис поръча бутилка вино и когато я изпиха — още една. Виното й развърза езика, макар че Ферис не мислеше, че това е проблем дори и да е съвсем трезва. Разказваше му за работата си с палестинските бежанци. Това беше нейната професия: работеше към една неправителствена организация, развиваща хуманитарна дейност в лагерите, които още приютяваха много бедни палестинци. Ферис я наричаше „Спасете децата“, макар че всъщност се казваше Съвет за хуманитарна помощ за Близкия изток.

— Бежанците нямат никаква надежда, Роджър — прошепна тя, сякаш това беше тайна. — Крепи ги само гневът. Слушат шейховете от Хамас и Ислямски джихад. Купуват си касетите с Бин Ладен. Когато заспиват вечер, мисля, че сънуват как убиват израелци и американци. А сега и италианци, за бога!