Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Не си бил в посолството, когато са те ранили.

— Не. Бях извън Зелената зона. На едно шосе северно от Багдад.

Тя взе ръката му, стисна я в полуздрача и после я пусна.

— Не работиш за ЦРУ, нали?

— Разбира се, че не. Не ставай смешна. Работех за списание „Тайм“, преди да отида във Външно. Провери в „Нексис“ 23 23 Nexis , компютърна база данни, в която се архивират статии от вестници и списания. — Б.пр. . Никога не биха позволили на бивш журналист да работи за ЦРУ.

— Това е добре — отвърна тя. — Защото иначе щяхме да имаме проблем.

Ферис усети как го побиха тръпки, косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Обикновено нямаше нищо против да лъже за работата си в Управлението: това беше част от задълженията му. Но сега беше различно.

— Възхищавам се на смелостта ти, Роджър. Просто ми се искаше да си смел за нещо друго. Имам чувството, че тази война унищожава страната ни. Хората искат да обичат Америка, но ни виждат как вършим ужасни неща и се чудят дали не сме се превърнали в чудовища. Страх ме от това, което предстои.

— И аз се тревожа. — Ферис стана от масата и хвана ръката й. — Лоши времена. — Притегли я леко към себе си. Тя остана в прегръдките му за един дълъг миг и после се отдръпна.

Ферис караше по улица „Принц Мохамед“ към дома й в стария квартал в центъра. Тя мълчеше и гледаше през прозореца. Ферис се страхуваше, че му се е разсърдила, но тя изведнъж рече:

— Завий наляво. Искам да ти покажа място, на което не си бил никога.

Упътваше го из тесните улички на стария град и след няколко минути се озоваха на няколко километра от центъра, в един квартал, който нямаше нищо от международната патина, която чужденците обикновено виждаха. Улиците бяха усойни и лошо осветени; магарешки каручки тракаха отстрани. Стените бяха накичени с палестински знамена, стари олющени плакати на Ясер Арафат и нескопосани антиамерикански графити.

— Спри — нареди тя, когато стигнаха до билото на хълма и един тесен път, не по-широк от алея, който продължаваше към лабиринт от измазани бетонни къщи. Ферис разтревожено се огледа. Това беше палестински бежански лагер, един от старите, където хората бяха пристигнали най-напред след войните от 1948 и 1967 година. Ферис го беше виждал на една оперативка по безопасност. Това беше едно от местата, на които служителите от посолството не бивало в никакъв случай да ходят, посъветва ги служителят, отговарящ за безопасността.

— Аз работя тук — рече тя и отвори вратата на колата. — Искам да кажа, това е едно от местата, на които работя. Исках да го видиш. Така може би ще ме разбереш по-добре. Ще се сближим, нали така?

Подиграваше ли му се?

Алис тръгна към входа на лагера. Ферис погледна към прашния път. Жици с премигващи светлини висяха по пръснатите стълбове като коледна украса; досами стената имаше отворено кафене, както и няколко магазина по-надолу. Няколко мъже седяха в кафенето и въртяха едно наргиле, смучеха мундщука и издишваха дима. Разговаряха, но когато видяха Ферис и огромния му джип, млъкнаха. Ферис беше настръхнал. Здравият разум му казваше, че не бива да е тук толкова късно вечерта.

— Ела — рече Алис и се запъти към кафенето. — Може някои от приятелите ми да са тук.

Ферис още се колебаеше. Все едно беше в колежа и някой подпийнал искаше да кара, а ти трябва да решиш дали да развалиш веселбата и да кажеш не, или да продължиш.

— Ела, глупчо, аз ще те пазя. — Тя го сграбчи за ръката и го дръпна към кафенето. Седнаха на два пластмасови стола върху бетонната тераса под дървения навес, който пазеше сянка през деня. Мъжете огледаха предпазливо Ферис и после продължиха да си говорят. Ферис видя как един от тях махна към него и го чу да пита на арабски:

— Кой е евреинът?

След минутка излезе собственикът. Алис го поздрави и той сърдечно я приветства. Тя попита на арабски дали Хамид се е мяркал тази вечер и собственикът отвърна, че не бил, бил на гости на майка си в Рамала, хвала на бога.

— Жалко — отвърна Алис и се обърна към Ферис. — Исках да те запозная с Хамид. Той е от основните ми връзки в лагера. Един от най-умните хора, които познавам. Ще ти хареса.

— Така ли мислиш? — попита Ферис. — И защо?

— Защото е като теб. Наясно е и е корав. Хората тук го уважават. Реших, че може да обясни някои неща по-добре от мен.

— Знаеш ли, Алис, не съм сигурен, че приятелят ти Хамид ще иска да се срещне с човек от американското посолство. Не ни обичат много тук.

— Няма проблем. Ти си с мен. А мен ме обичат. Аз ще те пазя. — Погледът й казваше, че си го мисли сериозно. Това беше нейният район.