Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Но не и теб — отвърна Ферис. — Теб не искат да те убият. — Беше толкова сериозна, че той можеше само да я гледа. Светлината на газовата лампа придаваше на косата й червеникав оттенък. Надвеси се над масата към нея, сякаш я слушаше. Докато говореше, виждаше в деколтето на роклята й как гърдите й се надигат и спускат.

— Не, мен не. Те ме уважават… защото аз ги слушам. Ти слушаш ли ги, Роджър? Американското правителство слуша ли ги? Или просто искаме да ги застреляме? — Ферис й беше казал, че работи в политическия отдел на посолството, каквото всъщност беше прикритието му.

— Разбира се, че ги слушам. Посланикът ги слуша. Всички ги слушаме. Дори говоря с тях. — И изтърси няколко изречения на перфектен арабски, каза й колко е красива на лунната светлина и как се надява, че ще дойде в апартамента му тази вечер.

За негова изненада тя му отговори на сносен арабски. Каза му, че е красив, но че съдбата му зависи от божията воля. После добави на английски:

— И не се опитвай да ме омайваш със сладки приказки, Али Баба. Натискали са ми се повече, отколкото на Кърт Шилинг 22 22 Известен американски бейзболен играч. — Б.пр. . И не се е получавало.

— Привърженичка на „Ред Сокс“?

— Много ясно.

— Не те омайвам със сладки приказки. Просто имам проблем: неустоимо ме привличат блондинки, които говорят арабски.

Алис обърна очи и погледна към арабите, които седяха в ресторанта.

— Добре дошъл в клуба. Сериозно, Роджър, искам да знам какво разправя посолството на хората. Казвате ли им, че съжалявате, че американци убиват мюсюлмани? Казвате ли им, че съжалявате, че къщите им са били сринати с булдозери, а децата — убити? Казвате ли им, че само изглежда , че сме съюзници с десните кретени в Израел? Казвате ли им, че сгрешихме, когато нападнахме Ирак и го разкъсахме на милиони парчета? Какво им казвате всъщност? Бих искала да знам.

Ферис изръмжа. Не беше дипломат; беше разузнавач.

— Трябва ли да говорим за това?

— Не. Можеш да ми кажеш, че не е моя работа. Тогава ще си ида вкъщи.

Ферис се сепна от мисълта, че може да си тръгне.

— Добре. Чакай да помисля. Когато хората се оплакват, казвам, че ценя тяхната гледна точка. Казвам, че не аз определям правителствената политика на САЩ. Понякога им казвам, че ще включа възгледите им в доклада си. Как ти се струва? Ще включа възгледите ви в доклада си. — Искаше да се пошегува, но не се получи.

— Наистина не разбираш! Седиш си в посолството по цял ден, а аз съм на огневата линия. Сериозно ти говоря, Роджър. Трябва да слушам как тези хора ми крещят по цял ден. Знаеш ли, че празнуваха в лагерите тази седмица, когато чуха новината за бомбения атентат в Милано? Празнуваха. Наложи се приятели да дойдат да ме пазят. Искаха да ни убият. Не разбираш ли?

Спорът беше зачервил бузите й и сега и те имаха червеникав оттенък на газения пламък. Ферис знаеше, че трябва да й даде по-добри отговори, но един от проблемите му беше, че не го биваше за политически дебати. Напомняха му за това, което беше намразил в журналистиката. Политическите дебати бяха за истинските служители в министерството на външните работи или за журналистите със собствена колонка до тази на редактора, или за хора, които си падаха по тази мистериозна Алис, която работеше в бежански лагери и носеше рокля с презрамки на вечеря. Но трябваше да каже нещо, в противен случай тя щеше да го зареже.

— Разбирам, Алис. Повече, отколкото си мислиш. И аз съм на огневата линия също като теб. Всички сме. Такъв е животът сега.

Тя го погледна в очите, сякаш търсеше нещо. Знаеше ли какво прави всъщност? Беше ли се досетила? Тази мисъл го накара да се почувства неудобно. Извини се и отиде до тоалетната. Докато вървеше, се опитваше да скрие накуцването си, но кракът го болеше от студа и тя забеляза.

— Какво ти е на крака? — попита го, когато той се върна на масата. — Ранен ли си?

— Бях. Вече не. Добре съм.

— Какво се е случило? Ако нямаш нищо против, че питам.

Ферис се замисли за миг. Имаше против, но ако отношенията им щяха да се развиват в някаква посока, щеше да се наложи да й каже повече за това кой всъщност е.

— Раниха ме в Ирак. По време на предишното ми назначение. Бях в една кола, улучи ни граната и ми се заби шрапнел в крака. Сега съм добре. Просто понякога куцам. Но това ме прави много по-добър в леглото.

Тя не се разсмя на шегата му. Все още го изучаваше.

— Какво си правил в Ирак?

— Бях в нашето посолство. Трябваше да прекарам там една година, но когато ме раниха, ме изпратиха тук. Така срещнах теб. Виждаш ли? Късметлия съм.