Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Знаеше, че трябва да напише писмо. Не на Алис, която щеше да види много скоро, а на Гретхен. Намираха се в невъзможна ситуация. И двамата знаеха, но никой не искаше да го признае: ако беше дошла с него в Аман или ако той беше отказал назначението и беше останал във Вашингтон, може би все още щяха да имат шанс. Но в такъв случай щяха да са други хора. Гретхен всъщност не искаше да бъде негова съпруга; никога не би го признала, но в действителност беше препалено заета да бъде съпруга, на когото й да е. Самата идея със сигурност й харесваше. Да е омъжена за разузнавач пасваше на представата й за себе си — бяха двойка бойци, в ума й, само дето всъщност не бяха двойка.

„Направи го сега“, рече си Ферис. Влезе вътре, седна пред лаптопа в кабинета си и започна да пише: „Мила моя Гретхен… не. Мила Гретхен. Казахме, че трябва да поговорим, когато заминах от Вашингтон през юни, но така и не го направихме. Мисля, че сега трябва да го направим. Бракът ни е разбит… не. Бракът ни е застрашен. И двамата го знаем. Живеем разделени с месеци и не му се вижда краят на това. Ти не искаш да напуснеш работата си и аз не искам да напусна моята, особено след случилото се в Ирак. Няма място да бъдем заедно като съпруг и съпруга. Щом няма да бъдем заедно, тогава е неизбежно, че ще срещнем други хора… не. Щом няма да бъдем заедно, тогава мисля, че трябва да говориш с адвокат…“

Спря да пише. Помисли си за адвокатите, за скандалите за пари и цялата разправия по това да се разведеш. Запази файла и после го изтри. Не му харесваше идеята да преговаря с нея. Тя беше по-умна от него и щеше да изкарва много повече като адвокат, отколкото той като агент. Щеше да напусне министерството на правосъдието след няколко години, да отиде в някоя реномирана адвокатска кантора и да прави по 400000 долара годишно. Единственият начин, по който Ферис можеше да изкара толкова пари, беше да краде от парите за операциите, което не беше в стила му, поне засега. А тя нямаше да отстъпи лесно.

Проблемът на Гретхен беше, че не търпеше хора, които са по-слаби от нея, което включваше почти всички. Когато се запознаха в Колумбийския, каза на Ферис, че възнамерява да гласува за републиканците на следващите президентски избори. Не беше изпит, а по-скоро предупреждение. Ферис не го беше грижа: политиката го отегчаваше, докато Гретхен я възбуждаше. Самообладанието й беше зашеметяващо — притежаваше непринудената увереност, присъща обикновено на амбициозни млади мъже. Какво беше накарало Ферис да се влюби в нея? Отчасти външния блясък: тя знаеше как да успее и го караше да се чувства, че е някой, само защото е с нея. Но и тя на свой ред разбираше какво се крие под неговата кожа. Когато започна да преследва ислямски радикали за „Тайм“, тя беше сред малкото, които разбраха за какво става дума.

— Те са опасни, Роджър — каза му тя. — Направи нещо.

Останаха заедно, защото бяха съвършени. Тя непрекъснато му го повтаряше. Тя беше великолепна, от типа момичета, с които ти се иска да се разходиш по Пето авеню на Коледа. Обичаше да носи червено, слушаше U–2, правеше си кола маска в луксозни козметични салони. Когато се напиеше, имаше прекрасен мръснишки влажен поглед, който казваше „изчукай ме“. И се отнасяше едва ли не собственически към правото си на удоволствие, сякаш го депозираше в доживотна банка за оргазми. Когато не правеше любов, спеше като котка и Ферис лежеше буден и се чудеше защо се чувства самотен.

Бяха се оженили, защото… изглеждаше, че така трябва. Всичките им приятели се изпожениха. Беше като търгуване по инерция на стоковия пазар: всички купуват, значи и ти купуваш. Със сигурност не беше обичал никоя друга. Беше го чакала две години, когато го изпратиха в Йемен, и щом се върна, тя каза: „Време ни е“. Намериха апартамент в Калорама и тя започна да работи за Правосъдието точно преди 11 септември 2001.

Беше патриотка по принцип, но след 11/9 имаше усещането за лична мисия. Става нещо като химическа реакция, когато амбицията се възпламени с принципи, и това я направи малко по-различен човек. Настървеността й в министерството на правосъдието започна да се отнася до въпроси, с които той се сблъскваше в собствената си работа, и това го тревожеше. Една вечер го попита за техниките за разпит. Беше много конкретна. Колко трябва да нараниш някого, преди да проговори? Колко време трябва, за да се възстановиш след разпит? Беше просто обикновен разговор за разпити, ако изобщо има подобно нещо, и Ферис подозираше, че вероятно прави правно проучване. Каза, че не знае много, освен онова, на което са го научили във Фермата, и тя изглеждаше разочарована.