Майкл Ридпат - Борсов посредник

В колоната НЕ ПРОДАВАМЕ сложих себе си, Рейчъл, баща ми и Карън.

— Запиши и служителите — каза Рейчъл.

— Наистина ли?

— Те ще те подкрепят, ще видиш.

— Добре. — Вписах ги и тях при мен. — Уили?

Той беше разкъсван от чувството си за лоялност и счетоводителския си здрав разум.

— Уф, просто не знам, Марк. Искам да кажа, че ще се радвам да те подкрепя. Но ако Уолтър се окаже прав за паричната ситуация, ще бъде много рисковано да се отказваме от продажбата. Не знам.

Погледнах го и се усмихнах. Наистина беше нереалистично да очаквам, че Уили ще поеме такъв голям риск, а той наистина не ми дължеше нищо. Така че го сложих в колоната на продавачите.

Той видя какво направих, смути се, но не ме спря.

Рейчъл мигновено пресметна сбора на колоните. Въздъхна с облекчение.

— Е, всичко е наред. Четиридесет и седем процента „за“ и петдесет и три „против“.

Аз не бях толкова сигурен.

— Зависи от него. — Посочих името на баща ми.

— Не се безпокой, ще те подкрепи. Винаги е бил против продажбата, нали?

— Не знам. Не сме чак толкова близки. А и той има голямо доверие на Соренсън. Ще трябва да разговарям с него.

— Е, ако е с нас, значи работата е наред.

Те си тръгнаха. Не се тревожех, че Уили искаше да запази неутрална позиция. Той беше финансов директор и това си беше негово право. Бях сигурен в подкрепата на Рейчъл.

Не бях сигурен обаче за баща си. Не можех да разчитам на петдесет процента, ако нямах подкрепата му.

Така че му позвъних. Той действително беше разговарял със Соренсън предната нощ и се съгласил, че компанията трябва да се продаде. Изрази съжаление от евентуалното ми отстраняване; стори ми се искрено. Казах му, че искам да разговаряме. Той каза, че винаги съм добре дошъл и мога да се опитам да го убедя да размисли, но това няма да промени нещата. Разбрахме се да се срещнем в „Кингс Армс“ в Оксфорд на обяд следващия ден.

Следобед Соренсън се обади. Каза, че няма нищо лично срещу мен, но като председател бил длъжен да действа съгласно най-добрите интереси на акционерите. Ако променя решението си, той би бил щастлив да препоръча оставането ми на поста. Каза, че ще се видим в Единбург на извънредното събрание. Бях учтив, но му заявих, че не съм променил мнението си.

На излизане се сблъсках с Дейвид Бейкър.

— Трябва да си щастлив, Дейвид — не можах да сдържа горчивината в гласа си аз. — Най-после имаш възможност да заемеш поста изпълнителен директор.

— Хей, не съм молил за това. Това беше предложение на Соренсън. Но да ти кажа честно, това е единственият нормален изход от ситуацията.

Той се навъси и се промъкна покрай мен. Такова арогантно копеле!

Същата вечер разговарях с Карън. Разказах й за събранието, което бе свикал Соренсън, за да ме отстрани от поста. Тя изрази съчувствие:

— О, Марк, това е чудовищно. Но ти си най-големият акционер. Не можеш ли просто да гласуваш против него?

— Направих сметката. Не е толкова просто. Трябват ми и гласовете на баща ми. Когато разговарях с него днес за това, не изглеждаше много убеден, че трябва да ме подкрепи.

И тогава зададох въпроса, който ме измъчваше, откакто бях пресмятал гласовете с Уили и Рейчъл.

— Ти ще гласуваш за мен, нали?

— Разбира се, че ще гласувам.

Олекна ми.

— Благодаря ти. Знаех, че ще го направиш, но исках да съм сигурен.

— Не се тревожи.

— Какво ще кажеш да дойдеш в Къркхейвън този уикенд?

— Бих искала, Марк, наистина бих искала. Но имаме уговорка с Хедър да играем тенис.

— Карън, мисля, че непременно трябва да дойдеш. От доста време насам не сме прекарвали заедно, а това е лошо и за двама ни. Бих искал да дойдеш.

За момент настъпи тишина.

— Да, всъщност, защо не? Мога да отложа тениса с Хедър.

— Чудесно! Хвани совалката в десет часа. Ще те посрещна на летището.

Не й казах за нападението, за да не я безпокоя.

В дъното на Брод Роуд, на гърба на „Кингс Армс“ има един спокоен бар, любимо местенце на декани и портиери на колежи. Те обикновено пият сами, понякога разменят по някоя дума. Знаех, че преди много години баща ми също е обичал да се отбива тук.

Поръчах бира и седнахме един срещу друг на малка маса. Той беше изнервен. Беше по-блед, отколкото при последната ни среща. Очите му изглеждаха замръзнали, сякаш мъртви.

— Благодаря ти, че дойде — казах.

Той вдигна ръка.

— Не, не. Благодаря на теб, че дойде. — Замълча, загледан в бирата. Въздъхна. — Съжалявам за гласуването следващия вторник. Моля те, не го разглеждай като липса на подкрепа за теб. Аз просто знам кога да се предавам. Уолтър разгледа всички възможни варианти и на практика нямаме избор. Победиха ни.