Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Ще направим разследване да разберем дали някой е видял непознати по времето, когато са ви нападнали — каза той. — Особено хора, приличащи на Дуги Фишър. И ще информирам инспектор Кер.

Кимнах.

— Но, момчето ми, ако бях на твое място, щях да съм нащрек. — Огледа прозорците в кухнята. — Трябва да сложиш здрави ключалки. В тази къща може да влезе всеки, който пожелае. А междувременно ще те откарам при хирурга.

Докторът ми се скара, загдето не съм извикал линейка веднага след нападението, и ми нареди да прекарам остатъка от деня в затъмнена стая. Щеше да ми се обади по-късно вечерта.

Направих както ми каза. Комбинацията от удара по главата ми и махмурлукът беше ужасяваща. Спах колкото можех повече.

На следващия ден се почувствах далеч по-добре. Сутринта отидох направо във фабриката. На бюрото ми се бе натрупала солидна купчина документи от предния ден.

Включих компютъра и проверих електронната си поща. Едно от съобщенията веднага прикова погледа ми. Беше озаглавено „предупреждение“ с дата понеделник, предния ден.

Снощи можеше да бъдеш убит. Следващия път ще бъдеш мъртъв. Спомни си какво се случи на брат ти.

Върни се в Лондон. Забрави, че съществува компания с името „Феър Систъмс“. Остани жив.

Подпис нямаше.

Потърсих адреса на подателя. Всички съобщения от електронната поща по Интернет имаха адрес. Този беше 34254877@anon.penet.fi.

Обадих се на Рейчъл.

— Добре ли си? Чух, че са те нападнали снощи.

За момент изпитах радост, че чувам гласа й, изпълнен с тревога.

— О, нищо ми няма — отвърнах студено. — Само една цицина на главата. Можеш ли да дойдеш при мен? Току-що получих едно предупреждение.

Тя пристигна веднага. След като се увери, че още съм цял, избягна погледа ми. Показах й съобщението.

— Гадна работа — каза тя.

— От кого е?

Тя погледна адреса в Интернет.

— От Финландия.

— Финландия?

— Да. Почти съм сигурна, че това е някакъв анонимен сървър.

— Какво е това?

— Това е начин да се изпращат анонимни съобщения по Интернет. Предполага се, че е за хората, които искат да се свържат с групи, оказващи помощ за болни от СПИН, на алкохолици или на дисиденти в потиснически режими. Но могат да ги използват за всичко.

— Но защо ще му е на някого във Финландия да ме убива? — Бях объркан.

— Подателят може да се намира навсякъде по света. Сървърът само е базиран във Финландия.

— И, разбира се, този, който го управлява, няма да ни каже самоличността на подателя на това съобщение.

— Не. Точно там е цялата работа.

— Ами полицията?

— Предполагам, че дори и за тях ще е непосилно да го открият. Хората, които осигуряват такива услуги, чувстват, че защитават едно фундаментално право.

— Е, аз съм сигурен, че Кер ще опита всичко. — Зададох въпроса, който вълнуваше и мен, и тях. — Кой мислиш, че може да е бил? Дуги?

— Не знам — отвърна Рейчъл мрачно.

— Последното, което той ми изпрати, беше подписано.

— Аха. Но след това, което се е случило снощи, той би направил огромна глупост да ти праща ново писмо с името си отдолу. Със сигурност би използвал този начин за предаване на предупреждения. Но също и всеки друг, който има някаква най-обща представа за Интернет. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Имам толкова работа в момента.

Изчаках я да затвори вратата и се замислих.

Някой продължаваше безмилостно да ме тласка нанякъде, карайки ме да забравя Ричард и мечтата му. А аз пак не бях готов да се откажа.

Този път обаче беше различно. Този път едва не ме убиха. Така нещата ставаха изключително сериозни.

Дали си струваше съпротивата?

За мен беше страшно важно животът на Ричард да не се окаже, че е отишъл напразно. Толкова важно, че бях готов да рискувам своя, за да гарантирам, че мечтата му ще бъде осъществена.

А може би страдах от онова присъщо свръхсамочувствие на търговец на ценни книжа. Вярата, че накрая винаги ще успея да надхитря пазара. Който и да беше този тип, вярвах, че ще успея да го изпреваря.

Същия следобед Дейвид Бейкър дойде при мен да обсъждаме един нов договор. Отидохме до автомата за кафе.

— Още ли си решен да не бързаш? — запита той.

— Аха. Повече от всякога.

— Намери ли отнякъде пари в брой?

— Не. Налага се да изцедим нужните ни средства от вътрешни източници.

— Не разполагаме с такива.

— Дребен проблем, Дейвид — усмихнах се.

Видът му беше мрачен.

— Не разполагаме с много време, Марк. По-малко от три седмици.

— Е, нека това бъде моя грижа. — Зачудих се защо не споменаваше за нападението. Не можеше да не е разбрал. Нямаше ли това да бъде най-естественото нещо от негова страна? Може би. Но взаимоотношенията ни едва ли можеха да се нарекат естествени. — А сега какво имаш за мен?