Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Какво те накара да го направиш? — запитах очарован.

— Имаш предвид наркотиците ли? — Рейчъл повдигна рамене. — Питала съм се хиляди пъти. Не знам; не че съм ненавиждала родителите си или нещо такова. Просто съм била отегчена, поне така мисля. Училището ми беше скучно, родителите ми — също. Хилхед ми беше скучен. Исках нещо възбуждащо. И да го направя както на мен ми се иска. — Кимна към празната си чаша. — И още не съм се поправила.

— Пиеш много, знаеш ли?

— Аха. И винаги съм го правила. И пия повече, откакто Ричард го няма. Не се напивам. Просто намирам, че алкохолът ме отпуска. Помага ми да прекарам нощта.

Тя забеляза изпитателния ми поглед.

— Прав си, пия прекалено много, пуша много. Не спазвам никакви диети и не спя достатъчно. Ще е истинско чудо, ако прехвърля тридесет и петте. Всъщност не давам пет пари.

— А аз давам — проговорих, без да мисля.

Тя ме изгледа изненадано.

— Искам да кажа, би трябвало да се грижиш повече за себе си.

Тя повдигна рамене.

— Може би.

Настъпи мълчание. После я попитах:

— Имала ли си много приятели?

Тя се изсмя.

— На млади години. Не знам с колко момчета и мъже съм спала, преди да навърша шестнадесет. Имах дяволски късмет да не забременея. Но изведнъж в един момент загубих интерес към това. Имах други неща, за които да мисля. Имаше едно момче Юън в Единбург, но аз бях неуправляема. Той беше прекалено добър.

Не се сдържах и зададох следващия си въпрос.

— А Ричард?

— Ричард… — Тя се усмихна. — Не, между нас нямаше нищо. Връзката ни беше прекалено важна, за да я рискувам с леглото.

За мен това имаше смисъл. Тя беше странна жена, тази Рейчъл.

— А сега ми разкажи за себе си — каза тя.

— Ами, баща ми също е преподавател по математика, макар и в университета.

Усмихна ми се.

— Знам. Ричард ми каза.

Трябваше да се сетя, че той й е разказал всичко за семейството ни. Внезапно проумях, че може да й е разказвал и за мен. Чудех се какво ли й е казвал. Вината започна да се връща. Може би й е разказал за последното ни спречкване. Надявах се да не го е направил. Рейчъл ме наблюдаваше.

— Знаеш ли, доста по-различен си от него — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— О, имам предвид, че двамата сте толкова различни. Мисля, че съм в състояние да ви нарека братя, но вие сте нещо повече, не знам, може би повече изпълнени със съчувствие. Вие се тревожите повече за хората.

— Ричард се грижеше за хората, които работеха при него, нали? — запитах. — Мисля, че се тревожеше и за мен.

— Да, той се тревожеше. — Тя се усмихна. — Говореше много за теб. Беше отдаден на работата си. Понякога беше като същински робот.

— Хей, я задръж — запротестирах. — Аз съм търговец на ценни книжа. От мен се очаква да бъда хладнокръвен и безстрастен.

Рейчъл само се изсмя.

Усмихнах се.

— Е, добре, надявам се, че нямаш нищо напротив.

— Не — каза тя. — Харесва ми.

Откарах я в квартирата й в Гленротс. Тя предложи да приготви вечеря и аз приех. Докато се изкачвахме по стълбите, бях обзет от любопитство да видя как живее тази странна жена. Тя веднага се захвана на работа в миниатюрната кухничка и ме покани да разгледам наоколо. И аз разгледах.

Квартирата беше малка: всекидневна, спалня, баня и кухня. Всекидневната беше изпълнена с книги, което много ме изненада. Удивих се кога ли намира време да чете. Бързо ги прегледах. Черните гръбчета от класическата серия на „Пенгуин“ преобладаваха. Имаше също учебници и списания по информационните технологии. Имаше и цял шкаф с поезия. Познавах доста от авторите — Ийтс, Оден, Тенисън, но имаше и три рафта с поети, за които дори и не бях чувал.

До шкафа с книгите върху бюрото беше неизбежният компютър. Стените бяха покрити с репродукции на абстрактни картини.

Върнах се обратно в кухнята. На масата имаше отворена бутилка „Валполицела“.

— Опитай го — кимна към бутилката Рейчъл.

Налях си и усетих как силната тъмна течност сгрява гърлото ми. Зачудих се как ли пие толкова много от това, без да получава главоболие.

Вечеряхме на масичката в един от ъглите на всекидневната. Спагетите бяха добри, а сосът — изненадващо вкусен. Разговаряхме дълго след вечеря, докато летният здрач бавно се вмъкваше в стаята. Тогава я запитах за поетите, които не познавах.

— О, те ли! Всички са американци. Наистина си ги обичам. — Тя леко се смути.

— Никога не бих предположил, че четеш поезия.

— Е, всъщност не чета чак толкова много.

Усмихнах й се.

— Разбира се, че четеш, иначе защо ще ти са всички тия книги. Не се стеснявай толкова.