Майкл Ридпат - Борсов посредник

Рейчъл ме изгледа любопитно и попита:

— Обичаш ли поезия?

— Бих искал. Само че просто не разбирам нищо от нея. Когато я чета, виждам само думите. Кой знае поради какви причини мозъкът ми не различава звуците.

— Тогава трябва да я четеш на глас. Поезията трябва да се слуша, а не да се чете.

— Тогава ми почети — предложих.

— О, не.

— Хайде. Аз ще слушам. Обичам да слушам.

— Добре — отвърна нервно. Отиде до библиотечния шкаф и измъкна две томчета. Сгуши се на дивана и зачете. Седнах на фотьойла и се заслушах загледан в нея.

Поемите бяха на някой си Джеймс Райт. Отнасяха се за прости неща: мъж легнал в хамак, две индиански понита. Рейчъл ги прочете вълшебно. Ниският й дрезгав глас с лек шотландски акцент придаваше особена атмосфера на всяка поема. Определено ги беше чела много пъти, защото внимателният й прочит насочваше вниманието към неща, които един повърхностен читател щеше да пропусне.

След като приключи с Райт, тя избра Лорънс Фърлингети. Спрях да следя думите й, но гласът й ме обгръщаше с меката си пелена. Лицето й блестеше със златистокафявия отблясък на жълтата светлина. Тъмните й очи блестяха. Тънките й изящни ръце от време на време отмятаха кичурите тъмнокестенява коса, които непрестанно падаха на лицето й.

Наблюдавах я очарован.

Вятърът ме блъскаше по лицето, докато гледах как рибарското селище бавно се пробужда. Беше сиво и студено. Остър вятър запращаше вълните към стената на кея. Потреперих и напъхах ръцете си дълбоко в джобовете на якето. Бях уморен и объркан.

Бях се завърнал в Къркхейвън след полунощ и обзет от различни чувства, почти не бях спал. Малко след пет вече не издържах. Станах, навлякох някакви дрехи и минах покрай руините на къщичката за лодки към тясната ивица от пясък на брега.

Предния ден бях прекарал много време с Рейчъл и чувствах, че трябва да я опозная още по-добре. Тя ме очарова. Да прекараш определено време с нея беше все едно да общуваш с друго човешко същество по начин, който беше напълно непознат за мен до този момент. Започвах да осъзнавам факта, че тя беше красива. Това беше красота, ревниво укривана: безформените й блузи, празният поглед на съвещанията, часовете, прекарани зад компютърните екрани. Но докато я гледах предната нощ, открих в нея една красива жена със стройно тяло, водопад от тъмна коса, чиста златиста кожа, широка усмивка и онези тъмнокафяви очи, които излъчваха чувство, разбиране и интелигентност.

Усещах как се увличам в нещо и това едновременно ме възбуждаше и плашеше.

Тръгнах по брега, като се пазех от нетърпеливите вълни, връхлитащи по чистия жълт пясък на ранното утро. Какво правех? За какво мислех? Рейчъл можеше и да ме впечатлява и да ме очарова, но тя беше странна жена. Част от нереалния свят, в който бях навлязъл през изминалия месец, свят, къпан от тази сива северна светлина, свят на машините с виртуална реалност, на убийства, на една компания, която можеше да заработи стотици милиони долари, но можеше и да банкрутира. В последно време се намирах под изключително силен натиск. Заплашваше ме опасност да изгубя усета си за перспектива.

Опитах се да се захвана за нещо, да си спомня кой съм. Прогресиращ млад търговец на ценни книжа в „Харисън Брадърс“ с отлични перспективи. Имах прекрасна приятелка. Последната година се бях скъсал от работа, за да установя едни стабилни, щастливи взаимоотношения и за двама ни. Разбира се, последните няколко седмици бяха минали при изключителни трудности, но това си беше основно моя грешка, загдето бях отворил кутията на Пандора, наречена „Феър Систъмс“. Имах пълно доверие на Карън и знаех, че и тя ми вярва. Не можех да предам доверието й и още съхранявах самоуважението си. Това щеше да е една безкрайно глупава постъпка.

Трябваше да намеря начин да покажа на Рейчъл, че помежду ни не може да има нищо.

Изчаках до десет, преди да телефонирам на Карън. Гласът й прозвуча още сънен, изпълнен с чувственост.

— Прощавай, че те събудих — казах. — Мислех, че вече си станала. — В неделните сутрини умирах да се излежавам до единадесет, но още в осем тя беше на крак.

— О, Марк, добро утро. Не, тъкмо си мислех, че ми се полага малко излежаване тази сутрин — отвърна ми малко напрегнато.

— Какво прави снощи?

— Нищо — отвърна тя. — Бях си вкъщи и гледах телевизия. Защо питаш? Да не би да правиш някаква проверка?

Брей, тази сутрин нещо сякаш я беше ухапало. Свих се. Бях се обадил просто така, да си побъбрим, но нещата се бяха развили различно.