Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Не, просто питах. Исках малко да си побъбрим.

— Е, вече ти казах, че гледах телевизия. А ти какво прави?

О, господи! Изпросих си го. Исках да й кажа истината. В края на краищата нямах нищо да крия и тъкмо това беше поводът да й се обадя.

— Четох поезия.

— Какво? Чел си поезия? Наред ли си, Марк?

— Понякога си чета поезия — заинатих се аз.

— О, така ли? И като кога например?

Действително през годината, откакто живеехме заедно, не бях прочел и един стих.

— Просто нещо се носеше във въздуха, което ме подбуди да го направя.

— Колко романтично — произнесе тя с равен глас.

Замълча. Аз бях позвънил и трябваше да измисля нещо, за да продължа разговора.

— Откри ли нещо за Хартман? — запитах, колкото да запълня паузата.

— Затова ли ми се обаждаш? Звъниш ми в десет сутринта в неделя, за да ме питаш за този мошеник Хартман? Е, Марк, не съм открила нищо за него, защото не съм питала никого. Нито се каня да го правя. Ти буквално си се оплел във въображаеми страхове за абсолютни глупости. А аз нямам никакво намерение да излагам репутацията си на излишни рискове заради развинтеното ти въображение.

Този разговор нямаше да ни доведе доникъде. Бях й се обадил да й кажа, а и на себе си, колко важна беше тя за мен, а вместо това разговорът ни бе преминал в кавга.

— Добре — изрекох примирително. — Съжалявам. Да забравим този разговор.

— Чудесно.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Добре. Дочуване.

И линията прекъсна.

Макар и да беше неделя, отидох на работа. Имах да върша сума неща. Освен това поне половината личен състав беше по работните си места.

На вратата ми се почука. Беше Рейчъл.

— Здравей — произнесе тя с влизането си. Усмихваше се и може и да си въобразявах, но лицето й сякаш излъчваше някакво сияние. Направо беше невъзможно да не я забележи човек.

— О, здравей, Рейчъл. — Усмихнах се слабо и се опитах да укротя сърцето си.

Тя усети, че нещо не беше наред. Усмивката й угасна.

— Аз, а, исках да разбера дали имаш някакви идеи какво да правим с Дженсън.

Вдигнах един молив.

— Струва ми се, че точно сега нямаме кой знае какъв голям избор, не мислиш ли? Може би ще го обсъдим по-късно.

— Добре — отвърна тя и се обърна.

— Рейчъл?

— Да?

— За снощи.

— Какво за снощи? — запита, избягвайки погледа ми, докато палеше цигарата си.

Не бях сигурен как да се държа в момента. Трябваше да се уверя, че тя е проумяла, че не искам да влизам в никакви по-специални отношения с нея. Чувствах, че трябва да взема определено становище, да сдържа както себе си, така и нея.

Внимателно подбирах думите си.

— Аз, а, тази сутрин разговарях с Карън.

— О, така ли? — произнесе Рейчъл, издухвайки дима към тавана по онзи нехаен начин, който вече познавах.

— Да. — А сега какво? Очите й се срещнаха с моите. Студена и безразлична, тя стоеше пред мен. — Да. Надявам се, че скоро ще дойде в Къркхейвън. Бих искал да ви запозная.

— Това ще бъде вълшебно.

— Да. Може би на вечеря, какво ще кажеш?

— Обичам вечерите.

— Чудесно. Добре. — Вдигнах един лист от писалището пред мен и се престорих, че чета с внимание. Беше ръководството за работа с фотокопирна машина.

Рейчъл сведе поглед и видя заглавието.

— Е, няма да ти преча — изрече тя без следа от ирония и излезе.

Десет минути по-късно минах покрай кабинета й. Щорите бяха пуснати.

Същата вечер обърнах доста халби бира. Но в „Инч“ беше уютно, компанията — приятна и с напредването на вечерта ставаше все по-приятна. Много обичах да се потапям в историите на Къркхейвън, да слушам клюките му.

Беше вече късно, когато си тръгнах. Студеният вятър брулеше лицето ми. Спрях се и вдигнах яката си. Погледнах нагоре. На небето блестяха хиляди звезди.

Къркхейвън беше прекрасно селце. Дружелюбно място. Все едно си бях у дома. Бавно слизах по склона на хълма от кръчмата. Толкова беше хубаво, че има местенце, където човек можеше да се отпусне. Последните дни бях започнал да вземам живота много на сериозно.

Прекосих моста над реката. Бях изминал няколко стъпки, когато дочух неясен стон. Спрях и се огледах. Пътят зад мен беше пуст.

Стонът се разнесе отново. Идваше от храстите долу край реката. Там беше тъмно. Може би някой беше паднал от моста.

Смъкнах се по невисокия склон и се втренчих в мрака. Зачаках очите ми да свикнат с тъмнината.

Дочух леко шумолене зад себе си и в следващия миг усетих ужасна болка в тила, след което мракът погълна всичко.

Когато дойдох в съзнание, имах ужасно главоболие. Опитах се да се изправя, но не ми се удаде от първия път. Когато най-сетне се изправих, залитнах. Гадеше ми се. Останах неподвижен, задишах дълбоко и после изпълзях горе до пътя. Добрах се до вкъщи и се стоварих върху леглото. Спах до единайсет. Когато най-сетне се събудих, главата ми се пръскаше. Позвъних на сержант Кокрейн, който веднага пристигна. Казах му всичко, което си спомнях.