Майкл Ридпат - Борсов посредник

Тя се сви.

— Виж, знам, че не ти се мисли за това — казах. — Но компанията беше самият му живот. Ние не само разговаряме за някого, който иска да грабне „Феър Систъмс“. Тук става дума за човека, убил Ричард.

Долната устна на Рейчъл затрепери. Тя пое дълбоко дъх.

— Знам, че си прав. Също така си прав, че нямам сили да се замисля за смъртта му. Прекалено е… ужасно. — Изтри сълза от окото си.

— Съжалявам. — Погалих я по ръката.

— Не. Все някога трябва да се изправя лице в лице с факта. Добре съм. Продължавай.

Изобщо не изглеждаше добре, но аз все пак продължих.

— Ако имаме право и Дженсън се опитва да установи контрол върху „Феър Систъмс“, Ричард сигурно се е опитал да му попречи. Така че Дженсън може да е имал мотив да се отърве от него.

— Но той бил ли е изобщо в страната?

— Не знам. Но не е задължително сам да го е извършил. Може да е наел някого да го убие. — Прехвърлих набързо възможностите. — Може би Дейвид Бейкър. Сержант Кокрейн каза, че той нямал алиби за онази събота.

Рейчъл потрепери и поклати глава.

— Не мога да повярвам. Добре, възможно е Карл Дженсън да е обзет от някаква натрапчива идея и е възможно Дейвид Бейкър да е абсолютен гадняр, но аз не мога да си ги представя да убиват човек. Вече няколко години работим заедно.

Вдигнах примирително ръце.

— Знам какво имаш предвид. Но убийствата се случват, а убийците не се разхождат с надпис: „Аз съм убиец!“.

Замълчахме.

— Има един човек, достатъчно луд, за да убие — проговори Рейчъл.

— Имаш предвид Дуги?

— Аха.

— Вярвам, че е способен да го направи. — Потръпнах при спомена за последната си среща с него и ужасното му куче. — Но при него пък няма вероятност да го е направил. Сержант Кокрейн твърди, че в нощта на убийството той е бил свързан с Интернет.

Рейчъл се намръщи.

— Че откъде са го разбрали?

— Кокрейн спомена, че направили проверка с хората, които управляват мрежата. Не знам. Вероятно се е включил някъде и това сигурно е било регистрирано.

— Да, така е. Но това е нещо, което е най-лесно да се имитира. Особено за човек като Дуги. Той би могъл да използва някого да се регистрира под неговото име и човек никога не би го разбрал.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

— Значи нищо чудно в края на краищата да е бил Дуги.

— Аха.

— Е, който и да е бил, аз съм решен да не ги оставям да се измъкнат, без да си платят. Те отнеха живота на Ричард, не мога да го върна, но няма да им позволя да сложат ръка върху компанията му. Няма да им позволя!

Рейчъл вдигна глава, изненадана от яростта ми. Изведнъж се разтревожи.

— Марк?

— Да?

— Ами че те могат да посегнат и на теб.

Беше права. Беше ми хрумвало, разбира се, но се бях старал да прогонвам мисълта всеки път, когато ме споходеше. Не исках да й позволявам да ме сплашва.

Поседяхме в мълчание. Беше топла вечер и масите бързо започнаха да се заемат. Внезапен вятър завъртя хартиените салфетки във въздуха и разроши косата на Рейчъл. Докато я отмяташе от очите си, тя ми се усмихна. Загрижеността й за мен беше затрогваща. Започвах да свиквам с компанията й. Дори ми беше приятна.

Замислих се за Ричард и Рейчъл. Струваше ми се, че я беше споменавал преди. Чудех се дали е разбрал каква изключителна жена е тя.

Изведнъж изпитах желание да науча нещо повече за живота й. Запитах я за семейството й. Тя с радост заговори:

— Израснах в Хилхед, едно „чудно“ кътче на Глазгоу. Родителите ми преподаваха физика и математика в местното училище. Бях дете за пример, докато не навърших тринадесет. После изведнъж пропаднах.

— Била си доста малка, не мислиш ли? — запитах.

— Не и в Глазгоу, там не си малък на тия години. Бягах от часове, пушех, пиех. Докато стана на петнадесет, вече вземах наркотици. Получих пет оценки 0, но това беше само защото майка ми ме помоли да се явя на изпитите. — Рейчъл пресуши чашата си.

— На шестнадесет си биех хероин. Инжекции. Правих го два пъти. Мислех, че е нещо велико. — Тя въздъхна. — И точно тогава най-добрата ми приятелка рухна. Беше вземала хероин близо цяла година преди това. Родителите й я отведоха в клиника. Ходих да я видя. Беше ужасна гледка. Изведнъж ясно осъзнах какво си причинявам. Спрях наркотиците. И започнах да проявявам интерес към часовете по математика. Намирах ги за страхотни. Училището имаше няколко компютъра и аз започнах да се занимавам с тях. Нямах нищо общо с останалите компютърни маниаци, разбира се, но си мислех, че след като са ми интересни, защо да не науча повече за тях? Приятелките ми си помислиха, че съм полудяла. Справих се забележително добре в горните класове, отидох в Единбург да уча компютърни науки и след това се записах във факултета по изкуствен разум. Там се сблъсках с Ричард и виртуалната реалност. Останалото вече ти е известно.