Майкл Ридпат - Борсов посредник

И той наистина изглеждаше победен. С посивяло лице, прегърбени рамене, сякаш се бе смалил, и състарен с двадесет години.

— Ти самият твърдеше, че „Феър Систъмс“ е всичко, което ни е останало от Ричард. Че сме длъжни да доведем делото му до успешен край — настоях аз.

Татко кимна.

— Да, знам. Но това беше просто романтично настроение. — Той говореше бавно, с отчаяние в гласа. — Ричард не е между нас. След като се налага да продадем „Феър Систъмс“, така да бъде. Нито ти, нито аз можем да променим нещата.

— Не, можем — изрекох с твърдост, която го сепна. Приведох се напред. — Споделял ли е някога Ричард с теб мечтите си за система с виртуална реалност върху всяко бюро?

Татко се усмихна тъжно на спомена.

— Непрекъснато.

— Знаеш ли колко близо е бил до целта си?

— Той винаги твърдеше, че е много близо.

— Е, това е истина. Само четири месеца всъщност. — Разказах му накратко за проект „Платформа“. Това все още беше поверителна информация, но аз трябваше да използвам всичко, с което да го разубедя и да си осигуря подкрепата му. Той може и да живееше в друг свят, но притежаваше интелигентност. Веднага схващаше бъдещия развой на нещата. Стори ми се, че зървам блясък в очите му.

И в същия миг искрицата изчезна.

— Жалко, че Ричард няма да го види.

— Но аз съм жив, татко, аз съм жив! — Сграбчих го за ръката в желанието си да ме последва. — Ако не можеш да го направиш заради Ричард, направи го заради мен. Толкова е важно за мен. Сега това е най-важното нещо в живота ми. Моля те, помогни ми. Моля те.

Той ме погледна. Съзрях в очите му нерешителност, несигурност, недоверието към един син, който го бе отхвърлял цели десет години. Той също така ме и преценяваше. Какво видя и какво почувства, не можех да знам.

— За майка ти… — започна.

— Не, татко, не сега.

— Да, сега! — Внезапно гласът му се изпълни с решителност. — Ти ме молиш да направя нещо за теб. Добре, аз искам ти да направиш нещо за мен. Изслушай ме. Никога не си ми давал възможност да ти обясня.

Загледах го. Сигурно имаше право. Неохотно се отпуснах назад със скръстени ръце.

— Обичах майка ти. Тя беше толкова жизнена, темпераментна и весела. Но не беше лесна за съжителстване. Нали си спомняш колко често се карахме?

Кимнах. Спомнях си. Бях длъжен да призная, че повечето пъти тя вдигаше скандалите. Но те бързо приключваха и тя отново се преобразяваше в слънчевата, топла и любяща майка и съпруга.

— Толкова много се старах — каза татко, — но така и не стигнахме доникъде. И тогава срещнах Франсис.

— И тогава мама умря — произнесох.

Той се сви като ударен.

— Да, тя умря. И аз се почувствах виновен. Не бях постъпил правилно. Знаех го през цялото време, знам го и сега. Но ти не можеш ли да ми простиш?

— Защо? — запитах с кръстосани ръце. Разбира се, че в миналото многократно се бях изкушавал да го направя. Но всеки път бях размислял. Щеше да е нечестно спрямо паметта на майка ми, а това просто беше нещо, което никога не бих направил.

Баща ми се поколеба, загледан в чашата си.

— Има нещо, което чувствам, че би трябвало да ти кажа, Марк. Не е особено приятно, но е нещо, което би трябвало да знаеш.

Зачаках.

— Майка ти също невинаги ми е била вярна.

— Татко! Как смееш! — извиках гневно.

Той кимна тъжно.

— Вярно е.

— Не ти вярвам.

— Случвало се е поне три пъти, за които знам. Веднъж с човек, когото познаваш.

— О, така ли? И кой е той?

— Уолтър.

— Уолтър Соренсън? Не ставай смешен!

— Не ставам смешен! Това се случи, когато бяхме в Станфорд. Ти беше тогава само на две години.

— Значи ти смяташ, че мама е имала връзка със Соренсън?

— Разбира се, че е имала. Навремето му беше навик да прави такива неща и мисля, че още не се е отказал.

— Но с него сте такива приятели!

Баща ми кимна.

— Така е. Или поне сме такива сега.

— Въпреки това, което ти е причинил тогава?

Погледнах смутено баща си. Той не ми отговори веднага.

— Трябваше ми много време, но накрая му простих.

Бях объркан. Как беше възможно прекрасната ми майка да е била невярна? Баща ми беше чудовището на семейството. И въпреки това знаех, че говори истината. Видях съсипания възрастен мъж пред себе си и усетих съчувствие към него.

Съчувствие, последвано от вина. Той бе простил на мъжа, отнел съпругата му. А аз не му бях простил, не бях простил на своя баща. И в този момент старата увереност се възвърна. Той бе изоставил майка ми да умре. Сега се опитваше да си играе с чувствата ми. Е, нямаше да успее, нямаше да му позволя. Трябваше да си тръгна. Веднага.