Майкл Ридпат - Борсов посредник

Около полунощ някой почука на входната врата. Тя бе мокра до кости, водата се стичаше от цялото й тяло.

— Карън…

— Дори не си и помисляй да лягаш при мен — заяви, шмугна се покрай мен и се втурна по стълбите.

След две минути чух водата в банята да шурти.

Седях във всекидневната, докато чух затръшването на вратата на спалнята. Тогава станах и отидох да си легна в стаята за гости.

На другата сутрин Карън стана късно. Под очите й имаше тъмни кръгове и подсмърчаше; явно беше настинала. Аз самият не бях спал много и седях напрегнат с чаша кафе и вестник, разтворен на масата пред мен.

Чаках.

— Съжалявам, Марк.

Тя се приближи и ние се прегърнахме.

— Не знам какво ми стана. Наистина съжалявам.

— Всичко е наред — казах, отмятайки косата от лицето й. — Не се тревожи за това.

Обаче нищо не беше наред. През целия ден се опитвахме да се държим така, сякаш нищо не се бе случило.

Денят беше истинска катастрофа. Вятърът и дъждът се върнаха с удвоена сила, като заблъскаха прозорците на къщата. Прекарахме по-голямата част от деня вътре, като четяхме вестници или гледахме телевизия; разменяхме само по някоя дума. Когато накрая дойде часът да я откарам на летището и я видях да се отправя към вратата на заминаващите пътници, изпитах облекчение.

Бях в мрачно настроение, докато пътувах към Къркхейвън през неспирния дъжд. Плановете ми за един хубав уикенд се бяха провалили. Карън бе останала напълно равнодушна към прелестите на Къркхейвън и бе изразила недвусмислено негативното си мнение за „Феър Систъмс“. Това обаче, което наистина не ми даваше покой, беше избухването й.

Донякъде я разбирах. Знаех, че бягството на баща й бе оставило незараснала рана. И преди бях виждал как само едно напомняне за това можеше да я извади от равновесие. Но до този момент гневът й никога не беше насочван към мен. Винаги я подкрепях в мъката й и й помагах да се справя с болката. Всъщност върху това се беше развила и връзката ни.

Сега обаче гневът й беше насочен към мен.

Какво бях сторил? Какво се бе променило?

Намирахме се в голямата заседателна зала в кантората на Бърнс Стивънс в Единбург.

Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а от тавана висеше голям канделабър. Един достоен адвокат от викторианската епоха гледаше строго малката група от хора в залата. Макар и „Бърнс Стивънс“ да съществуваха от по-малко от десет години, те имаха внушителна кантора във викторианско здание в Дръмсхю Гардънс, само на няколко минути от площад „Скуеър“, елегантния финансов център на града.

Съветът беше подреден от едната страна на дълга маса, а от другата имаше четири редици столове. В центъра беше Уолтър Соренсън. Седях от дясната му страна заедно с Рейчъл. От лявата бяха Дейвид Бейкър и Найджъл Йънг. До него бяха Уили и Греъм Стивънс, адвоката на „Феър Систъмс“, като и двамата председателстваха.

Пред Рейчъл се намираше моят лист хартия с двете колони ПРОДАВАМЕ и НЕ ПРОДАВАМЕ. Трябваха ни петдесет процента, за да победим. По нашите пресмятания щях да имам петдесет и три процента от вота срещу четиридесет и седем на противниците си, ако баща ми и Карън ме подкрепяха. Аз обаче изобщо не бях сигурен как ще се развият нещата. Припомних си последния разговор с баща ми поне десетина пъти, като всеки път бях стигал до заключението, че ще гласува против мен.

Най-лошото беше, че не можех да бъда сигурен в Карън.

В понеделник се нахвърлих върху Рейчъл.

— Защо ти беше необходимо да правиш онази гадост с черния дроб? Това едва ли ще ни осигури подкрепата, от която така се нуждаем.

— Исках да й покажа колко могъщ инструмент може да бъде виртуалната реалност — заяви тя студено.

— Това си беше чиста ревност — изсумтях.

— Ревност ли? — повтори тя, повдигайки вежди. — И защо трябва да ревнувам? Защо трябва да се вълнувам, че ходиш с една неграмотна търговска банкерка?

— О, стига с тия глупости! — простенах в безсилие аз. — Имам чувството, че си я накарала да намрази завинаги „Феър Систъмс“.

— Доколкото си спомням, ти каза, че тя стояла твърдо зад теб.

— Е, сега вече не съм толкова сигурен.

Седяхме и отново за кой ли път правехме сметките, оставаха само пет минути до гласуването и сега вече усещах, че Рейчъл не беше толкова сигурна в здравомислието на постъпката си. Тя гледаше свъсено листа пред себе си, където непрестанно драскаше кръгчета около името на Карън.

— Има ли някаква вероятност някой от публичните акционери да не гласува? Тогава има шанс да изплуваме.