Майкл Ридпат - Борсов посредник

Уолтър Соренсън прекъсна размишленията ми:

— Благодаря ти, Уили. Сега призовавам присъстващите акционери да упражнят правото си на глас. Да видим тези в полза на резолюцията?

Човекът на „Дженсън Компютър“ вдигна рязко ръка, но никой друг от работния състав не помръдна. Усетих редицата от вдигнати ръце покрай масата с членовете на съвета от лявата ми страна, но не се обърнах към тях. Погледът ми беше впит в баща ми. Той седеше неподвижен.

— Има ли още някой в полза на резолюцията?

Хвърлих един бърз поглед на Соренсън, който гледаше към баща ми.

Усетих как сълзите напират в очите ми. Бях трогнат. Татко се бе вслушал най-после в молбата ми. Той ме бе подкрепил, когато бях потърсил помощта му. Не беше негова вината, че подкрепата му нямаше да ми е достатъчна. След начина, по който се бях отнасял към него през изминалите десет години, нямах правото да се надявам на подкрепата му; сега тя бе затрогваща, особено след предателството на Карън.

— Всички, които са против?

Вдигнах ръка, както и Рейчъл, и баща ми. Хората от „Феър Систъмс“ в дъното на залата също вдигнаха ръце. Кийт дори вдигна и двете си ръце по един чисто детски начин да увеличи броя на гласовете.

Погледнах към Уили за резултата.

Сърцето ми замря.

Той се въртеше неспокойно на стола си с напрегнато лице и стискаше ръце в скута си.

Господи, изумих се аз, та нали той току-що беше гласувал за резолюцията? Внезапно проумях, че всъщност не бях проследил гласуването на хората от съвета.

Дейвид Бейкър също се бе втренчил в Уили. След няколко секунди всички в залата приковаха погледите си в него.

Той пламна. Значи още не е гласувал, осъзнах аз. Но той трябваше да гласува против резолюцията, за да спечеля. Въздържането нямаше да е достатъчно.

Колебанието му ставаше направо непоносимо. Помислих, че всеки момент може да колабира или просто да се втурне към вратата.

От дъното на залата някой извика. Беше Тери, едрият космат йоркширец:

— Хайде, счупено сметало! Дигай си ръката!

Последваха насърчителни викове от останалите му колеги.

Нещо сякаш изщрака в Уили. Лицето му се проясни, той се захили на подканянията и вдигна ръка; одобрителен рев се разнесе сред колегите му.

— Благодаря ви, дами и господа — изрече Соренсън, без да помръдне и мускулче по лицето му. — Ще те помоля да ми дадеш резултатите, когато бъдеш готов, Уили.

Той смъкна ръката си и се зарови сред листовете пред себе си. След една безкрайна минута връчи един лист на Соренсън.

— Гласове в полза на резолюцията, деветстотин деветдесет и три хиляди. Гласове против резолюцията: един милион и пет хиляди. Следователно обявявам резолюцията за отхвърлена.

От дъното на залата се разнесоха ликуващи възгласи. Обърнах се към Рейчъл. Очите й блестяха и тя ми се усмихна широко.

— Браво — каза тя.

Порадвахме се няколко секунди на успеха, преди да ни заобиколят хората на „Феър Систъмс“. Бяха наистина смели хора. Бяха избрали рискования път, в края на който можеха да се простят с работните си места. Безкрайно им бях благодарен. Никога нямаше да го забравя.

Погледнах над раменете им към залата. Представителят на „Дженсън“ събра документите си и си излезе. Човекът на Хартман се приближи до Скот Уагнър, който се заприказва с него, хвърляйки отровни погледи към мен. Найджъл Йънг мина покрай нас, спря за миг и кимна вдървено, като промърмори „браво“ и после излезе смутен. Последва го зачервеният Дейвид Бейкър. Той ме стрелна с поглед, изпълнен с наранена гордост и ненавист. Никога до този момент не го бях виждал толкова разгневен.

Хората от компанията се тупаха по гърбовете. Кийт и Тери поздравяваха Уили. Сякаш беше забил решаващия гол на финала, което в известен смисъл беше истина. На устните му имаше някаква изкривена усмивка. Изглеждаше като стреснат от сън човек, но вниманието очевидно го радваше.

— Защо го направи? — запитах го.

— Уф, не зная. Предполагам, защото не исках да ставам свидетел на поражението ви. Сигурно трябва да съм луд. Защо ли не си налягах парцалите в „Прайс Уотърхаус“?

Усмихнах се.

— Не знам, Уили, но съм много доволен от постъпката ти. Благодаря ти — изрекох аз от душа.

Малката тълпа се разпръсна. Видях баща ми да разговаря със Соренсън. Соренсън забеляза, че съм се освободил, и дойде при мен да ми стисне ръка.

— Мога ли да те видя в кабинета на Греъм за няколко минути? — запита той.

Кимнах и се обърнах към баща си. Имах толкова много неща да му казвам, но още нямах силите да ги произнеса. Накрая успях да изрека: