Майкл Ридпат - Борсов посредник

Той си пое шумно дъх.

— Марк, както знаеш, аз вече имам значителен дял в тази компания, и, разбира се, директорската ми заплата също е подложена на риск. Дори нещо повече, репутацията ми виси на косъм, а тя е най-голямото ми богатство. Бих искал да ти напомня, че предпочитам продажбата. При тази ситуация би било нелогично да купувам, вместо да продавам, нали?

Не бях сигурен, че делът му е „значителен“, имайки предвид процента му, но в думите му имаше логика.

— Добре — отвърнах разочаровано.

— А сега имате подкрепата ми за следващите седем дни.

Все още се надявах, че по някакъв начин ще намерим средства. А ако не успеех, оставаше банката ми, макар че бих дал всичко да не се стига дотам.

Едва в този момент Дейвид подаде глава през вратата. Соренсън бе удържал на думата си и бе издействал официално уверение от него, че ще продължи да работи за „Феър Систъмс“ и ме приема като директор. Не бях много сигурен колко струваше тази гаранция.

— Току-що проведох един много интересен разговор по телефона — каза той.

— О, така ли?

— Беше Йоши. Той съобщи, че случайно бил в страната и искал да си уреди среща с нас.

— Чудесно — казах. — Кога?

— Днес. Казва, че ще пристигне следобед. Предлага четири часа.

— Днес, а? Не си губят времето напразно, нали? Искаш ли да присъстваш, Уолтър?

— Че как не. Само че трябва да хвана самолета в четири следобед от Единбург, за да не изпусна връзката за Сан Франциско.

— Много жалко. Щеше да е добре, ако присъстваше. Само Йоши ли е? Или води със себе си шефа си?

— Мисля, че е само Йоши — каза Дейвид. — Сигурно е било моментно решение.

— Добре. Благодаря, Дейвид. Ще видим какво има да ни каже.

— Кой е този Йоши? — запита Соренсън, изчаквайки Дейвид да излезе от стаята.

— О, прощавай. Това е Йошики Ишида от „Онада Индъстрийз“. Те са хората, с които разговаряме от известно време за лицензирането на нашия софтуер за развлекателния пазар.

— Да, спомням си. — Той се замисли за момент. — Има нещо, което чувствам, че би трябвало да знаеш.

— Да?

— Нали си спомняш, че сутринта закусихме с Уили в „Болбърни“? Точно след като приключихме, видях Дейвид да влиза в трапезарията. Не мисля, че ме видя.

— И? — запитах любопитен.

— И се срещна с един бизнесмен. Младолик. Японец. Явно се познаваха много добре.

— Йоши?

— Не знам кой е този Йоши, но този със сигурност може да се окаже същият, нали?

Той беше прав. Така и се оказа.

В четири без две минути гледах как слънцето се отразява върху морето през електронния ми прозорец. По това време една рибарска лодка си проправяше път сред вълните в залива. Бях открил, че редовното повторение на картината отначало успокояваше нервите, но впоследствие започна да ме дразни. Трябваше да я променя.

Бях сигурен, че Йоши ще пристигне точно в четири и в четири и една минута ще ми позвънят. Любопитен бях да видя какво ще се случи на срещата. Не бях изненадан, когато разбрах, че Дейвид се е срещал с японеца рано сутринта на закуска. Приказките, че случайно бил в страната, бяха пълна глупост; Йоши бе споменал, че седалището му е в Лондон. Явно Дейвид бе планирал срещата преди свикването на извънредното генерално заседание, като бе разчитал, че аз вече ще съм освободен и той ще е изпълнителният директор. Сигурно изгаряше от нетърпение да издаде изходния код, помислих.

Обадих се на Кийт. Анди вдигна телефона.

— Готов ли е Кийт? — запитах.

— Да — отвърна Анди. — Изскочи още преди четвърт час с камерата си. Сега вече трябва да е в колата си и да чака.

— Добре, благодаря ти. — Затворих телефона.

Разбира се, точно в четири и една минута отново иззвъня. Накарах ги да чакат няколко минути и след това отидох в залата за конференции. Йоши беше учтив и дружелюбен. Без шефа си и колегите край себе си той бе решил да възприеме американските си обноски.

— Добре дошли — казах.

— Радвам се, че отново съм тук — отвърна Йоши. — Благодаря ви за срещата; дадох ви съвсем малко време. Направо ме е срам, че ми се налага да хвърча така насам-натам. Това място много ми харесва. А аз не разполагам с минутка свободна за голф.

— Играете ли?

— О, разбира се. През цялото време, докато съм в Япония. А чувам, че тук предлагат чудесни условия за голф.

— Сигурно, макар и да не играя чак толкова много. А ти как си с голфа, Дейвид?

Интересно ми бе какво прави през свободното си време.

— Не съм играл от много време — отвърна той. — Имам прекалено много работа във фабриката.