Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Господи! — възкликна Рейчъл. — О, господи! Мислиш, че той е убил Ричард?

— Не знам. Възможно е.

— Трябва да си много предпазлив. Страх ме е за теб, откакто те нападнаха и получи онова гадно съобщение. Искам да кажа, ако Дейвид е убил Ричард…

— Той не би бил чак толкова глупав, че да посегне и на мен.

Точно в този момент Кийт подаде главата през вратата.

— Направи ли снимките? — запитах.

— Да. Ще ги проявят много бързо. Тази вечер ще ги имаш.

Рейчъл повдигна вежди.

— Тъкмо се чудех дали някой от редовните посетители на „Инч“ ще разпознае приятелчето ни Йоши — обясних.

— Да, това ще бъде наистина интересно. — Рейчъл поклати глава. — Още не мога да приема, че Дейвид е способен да сключи такава сделка с „Онада“.

— Е, направил го е. И сега го няма. Но ще накараме и японците да съжаляват горчиво за това. Какво мислиш за тази японска компания с новия симулационен мениджър?

— Празни приказки.

— Сигурна ли си?

— Блъфират. Йоши каза, че симулационният мениджър бил в процес на разработка, нали? Ако е така, тогава значи имат месеци до последните изпитания. А може и години. Ако съществуваше японска фирма с по-добър продукт от нашия, готов за пазара, „Онада“ щяха да забравят, че съществуваме. А и слуховете за това щяха вече да са се разнесли.

— Значи ние държим всички карти?

— За една размяна, да. Те имат нужда от симулационен мениджър, който да заработи веднага, ако се канят да пуснат на пазара качествен продукт.

— Добре. Нека ги накараме да се поизпотят тогава.

Обичах да разговарям с Рейчъл. В този момент приятелката ми, председателят ми, колегите ми и всичките ми клиенти сякаш се бяха обърнали срещу мен. Тя поне беше съюзник. След победата ни на извънредното генерално събрание тя беше по-любезна с мен. И аз пак се улових, че страшно ме влече разговорът с нея. Отдаваше всичко от себе си за спасението на компанията и това й доставяше удоволствие.

Кер изглеждаше, ако това изобщо беше възможно, по-изтощен от обичайното. Той пристигна с един полицай, който си водеше бележки.

— Добре. Разкажете ми какво се е случило.

Предадох им какво ми беше казал Дейвид. Те искаха думите му точно както ги беше изрекъл. И докато им ги диктувах, стана ясно, че той не ми беше признал нищо по-страшно от факта, че е закусвал с Йоши без моето разрешение. Кер обаче беше благодарен дори и за тази следа.

— Това вече поне ще ни даде нещо конкретно, върху което да работим. Господ ни е свидетел, че се нуждаем от него. Дуги Фишър се оказва много костелив орех. Колкото повече го притискаме, толкова повече се радва, копелето му с копеле. Проклетникът изпитва удоволствие, когато го преследват.

— Мислите ли, че е възможно Дейвид да е убил Ричард?

Кер въздъхна и се протегна.

— Не знам — каза. — Но ще разпитаме където трябва.

Денят се бе оказал дълъг и тежък. Зарадвах се, че Дейвид си беше отишъл. Хубаво беше да чувствам, че никой не застрашава мястото ми. Но имаше доста работа да се свърши.

Отбих се в кръчмата „Инч“, като взех и снимката на Йоши. Това веднага даде повод на редовните посетители да си побъбрят оживено. И отново дружелюбната атмосфера даде плодове. Напуснах някъде към десет. Вече започваше да се здрачава. Закрачих по хълма към моста над реката.

Мостът беше слабо осветен и сенките се прокрадваха по настилката на пътя. Усещах тайнственото клокочене на потока под каменната арка. Погледнах зад себе си. Не се виждаше жива душа.

Внезапно изпитах страх. Спрях. Какво правех тук? Та нали последния път, когато се бях прибирал по този път, едва не ме убиха? Трябваше да се прибера с колата или да се върна с някой познат от кръчмата.

Допреди секунди бях пиян, но сега вече изтрезнях. Можех да се върна до кръчмата и да помоля някой да ме придружи. Не. Щяха да ме скъсат от подигравки.

Някой си играеше с живота ми. Някой беше убил Ричард. Някой се опитваше да съсипе „Феър Систъмс“. Някой упорито ми бе вдигнал мерника.

Дали не беше Дейвид Бейкър? Дуги? Или някой, когото дори и не познавах?

Но който и да беше, дали щеше да му се удаде от сега нататък да ми изкарва ангелите всяка вечер?

Не, нямаше да му позволя.

Погледнах към моста. Там не се виждаше жив човек. А дори и да имаше, той сигурно се криеше долу до самия поток. Ако прекосях бързо моста, щях да го чуя и щях да успея да побягна, преди да ме настигне.

Ами ако имаше пистолет?

Глупости. Хората не носеха току-така пистолети в Къркхейвън.

И така, поех си дълбоко дъх и забързах по моста. Нищо не се помръдна. Чуваха се само шумът на морето и клокоченето на рекичката.