Майкл Ридпат - Борсов посредник

Ако някой си беше поставил за цел да ме сплашва, засега успяваше.

На следващата сутрин ме очакваха половин дузина съобщения по електронната поща. Две наистина бяха интересни. Едното беше от Сюзан, която ми съобщаваше, че се обаждал Стив Шварц. Не искал да му телефонирам, но непременно държал да му се обадя при следващото си прибиране в Лондон.

Интересно.

Второто беше от Соренсън.

За мен наистина е невероятно Дейвид да се е обвързал с „Онада“ по начина, който ми съобщава. Но ако е било така, действително си в правото да го уволниш.

Той обаче оставя сериозна пробойна в ръководството. Сега съм още по-разтревожен за платежоспособността на компанията. Разговарях с Греъм Стивънс, който споделя загрижеността ми. Така че, ако не успееш да намериш известни средства до следващата сряда, за нещастие ще ми се наложи да назнача управител на имуществото. Надявам се да не стигаме дотам.

Късмет.

Въздъхнах дълбоко. Нямаше спасение. Беше четвъртък, а никакво чудо не се очакваше през оставащите пет дни. Набрах номера на служителя, който движеше личната ми сметка.

Казах му, че искам да изтегля заема, за който бяхме разговаряли преди. Деветдесет хиляди лири. Това означаваше, че се налага отново да се ипотекира къщата в Инч Лодж. И да взема максималния заем срещу собствената си къща. Със съществуващата полица сумата възлизаше на една тлъста сметка с месечна лихва. Уверих го пак, че чакам от „Харисън Брадърс“ няколко солидни премии. Средствата щяха да бъдат на разположение до седмица. Документацията, която бях дал на банката за оригиналната полица, все още беше достатъчна за него, за да продължи работа.

Приключих разговора и притворих очи. Знаех, че правя класическата грешка на търговеца на ценни книжа. Да залагам всичко върху една сделка, която върви много лошо.

Според прогнозите на Уили за паричните постъпления деветдесетте хиляди паунда с известен късмет щяха да ни осигурят още един месец, до деня на заплатата през юли, като дори можехме да изкараме и до август. Очаквахме и едни суми от двама клиенти в последната седмица на юни, които щяха да помогнат. Господи, дано проклетите копелета се издължаха навреме!

Залагах всичко, но не ме беше грижа. Това отдавна бе престанало да бъде просто една огромна сделка. Аз бях емоционално, психологически и финансово обвързан с „Феър Систъмс“. Щях или да оживея заедно с нея, или заедно да умрем. И това осъзнаване ми вдъхваше мрачната тръпка на професионалния комарджия.

Отидох при Уили и му дадох да състави авизо за субординационен заем, издадено от „Феър Систъмс“ на мое име с погасителен срок от шест месеца. Сумата възлизаше на деветдесет хиляди паунда.

— Сигурен ли сте, че искате да го направите? — запита ме той, като ме гледаше така, сякаш бях луд.

Сигурно бях луд. Кимнах. Той не беше чак толкова изненадан.

Отново се замислих за „Онада Индъстрийз“.

И така, японците се канеха да погълнат „Феър Систъмс“. Те си мислеха, че държат всички карти, че ние ще избягаме от лошите американци и ще се хвърлим в техните обятия. Е, много се лъжеха.

За пръв път в кратката си кариера във „Феър Систъмс“ аз държах най-силния коз и щях да го използвам максимално. Ако извадех късмет, можех да намеря едно по-продължително решение на паричния проблем на компанията. По-продължително означаваше по мое мнение три месеца, а не три седмици.

Потърсих Рейчъл.

— Още веднъж да се консултирам с теб. Сигурна ли си, че „Онада“ нямат друга алтернатива, освен нашия код?

— Да, ако искат да имат успех на пазара за електронни игри — каза тя. — А можеш да ми повярваш, че страшно им се иска да го направят.

— Добре. Тогава ми помогни за текстовете на два факса.

Съобщенията заминаха за двата гиганта на пазара за развлекателна индустрия: „Сега“ и „Нинтендо“. В тях се споменаваше, че от известно време сме в преговори с „Онада“, но че те са се провалили и ние търсим друг японски партньор. Помолих за бърз отговор, ако отсрещната страна има интерес за продължаване на диалога. Не търсех нищо конкретно. Само да стресна „Онада“. След това позвъних на Йоши в Лондон.

— Здравей, Йоши. Марк Феърфакс се обажда.

— О, добър ден, Марк — с безразличие отвърна той.

— Тъкмо си мислех за вчерашния ни разговор.

— Да? — Долових известен интерес.

— Бих искал да се срещнем в началото на следващата седмица, за да обсъдим начини да работим заедно. Да кажем в понеделник? В кантората ти?

Йоши се замисли. Аз замълчах.