Майкл Ридпат - Борсов посредник

Карън неохотно пристъпи прага. Мразеше цигарения дим и разпростираше чувствата си върху всички, които го излъчваха.

— Рейчъл Уокър, това е Карън Чилкът.

Рейчъл се изправи.

— Приятно ми е да се запознаем — произнесе тя с известна студенина в гласа. — Какво мислите за фабриката?

— Не е това, което очаквах. Мислех си, че ще видя повече машини, конвейерни линии и всичко останало.

— Да — каза Рейчъл. — Права сте, би трябвало да има повече конвейерни линии, не мислиш ли, Марк?

Карън ме изгледа остро. Реших да променя темата.

— Не можеш ли да разкажеш на Карън върху какво работиш? — помолих я аз и моментално съжалих за молбата си.

— О, разбира се. Ето, сложете си това — Посочи към виртуалните очила, включени в компютъра й.

Докато спра Карън, тя вече ги беше сложила. Рейчъл бързо натисна няколко клавиша. Внезапно върху екрана пред нея изплува блестяща маса от сиво, зелено-кафяво и червено. Карън нададе писък.

— Сега се намирате във вътрешността на черния дроб на един пациент. Вие виждате, че онова там — продължи Рейчъл, сочейки към една голяма твърда сиво-бяла топка, покрита с тънки нишки — е тумор, и той трябва да бъде отстранен. Това е програма, която позволява на хирурзите да използват ендоскоп, за да изследват черния дроб непосредствено преди операция. Това е страхотно научно откритие. Поразгледайте наоколо.

Изображението започна да се издува и да се върти. Ставаше ми лошо само като го гледах върху екрана, а да не говорим за Карън. Тя издържа на гледката пет секунди и после дръпна очилата.

— Уууу — възкликна пребледняла, изправяйки се. — Благодаря ви. Мисля, че схванах идеята.

— О, съжалявам — отвърна Рейчъл. — Това е толкова реалистично, нали? Имам още един, който лекарите използват за диагностика на рака на дебелото черво. Искате ли да видите и него?

— Не, благодаря — простена Карън, докато я изтиквах от кабинета и хвърлях зверски погледи на Рейчъл.

Тя само ми се усмихна мило и каза:

— Чао засега, пак заповядайте, беше ми много приятно.

— Уф, каква ужасна жена! — възкликна Карън. — Господи, сигурно е ужасно да работиш с нея. Веднага ме изведи оттук.

На връщане в Къркхейвън мълчахме. Бях ядосан и на двете: на Карън, че отказваше да види колко важна можеше да бъде „Феър Систъмс“, и на Рейчъл за гаврата, която си позволи. Какво ли беше намислила?

Дъждът спря, докато готвех вечерята, и слънцето изплува бледо и воднисто, хвърляйки розови и златисти отблясъци върху все още развълнуваната повърхност на морето. Вечеряхме и после отскочихме до кръчмата „Инч“.

Вътре беше топло и уютно и Джим Робъртсън ни махна приятелски. Карън се отпусна. Бузите й бяха поруменели от разходката, а златистата й коса и бели зъби блестяха под приглушените лампи на кръчмата.

— Срещнах се с баща ми в четвъртък — казах.

— Така ли? Как мина?

— Не много добре.

— Няма ли да те подкрепи на извънредното заседание?

— Не знам. Но след разговора ни се съмнявам.

— Защо? Какво се случи?

— Каза ми, че майка ми имала връзки с други мъже.

— Наистина ли? И ти му повярва?

— Склонен съм.

Карън набърчи нослето си.

— Защо мислиш, че ти е разказал всичко това?

— Заради единия от мъжете.

— Кой е той?

— Уолтър Соренсън.

— Не! Шегуваш се!

— Не се. Това, което искаше да ми каже, беше, че той е простил на Уолтър. И че аз пък трябва да простя на него. Но няма да го направя. — Усетих как гневът отново се надига у мен. — Той ме манипулира, а това не ми харесва. — Отпих от бирата си. — Ти простила ли си на баща си?

Погледнах я и се удивих на промяната в нея. Очите й пламнаха гневно.

— Няма ли да престанеш най-сетне да ме питаш за баща ми! И всички тия глупости за бягството с уличници! Не виждаш ли, че не желая да говорим за това?

Протегнах ръка.

— Карън, съжалявам.

— Не ме докосвай! Вече не искам да имам нищо общо с теб! А сега ме остави на мира!

Тя скочи от масата и се втурна покрай зяпналите пиячи към вратата. Последвах я, пламнал като божур, под погледите им.

Вън вече валеше силно. Карън стоеше на паважа и дишаше дълбоко.

— Карън, да се прибираме. Нека поговорим — казах, полагайки ръка върху рамото й.

— Няма да разговарям с теб! — изкрещя, рязко отблъсквайки ръката ми, и забърза под хълма по дъжда.

Гледах подир нея, докато стройното й тяло не се скри зад един ъгъл, и тогава се върнах в кръчмата.

Замислих се над думите й и постъпката й. И друг път я бях виждал изпаднала в гняв и наранена, но до този момент гневът й никога не е бил насочен към мен. А това никак не ми хареса.