Майкл Ридпат - Борсов посредник

Оставих чашата си на масата.

— Благодаря ти за срещата — измърморих, — но трябва да тръгвам. — Изправих се, като внимавах да не срещна погледа му. — Довиждане, татко.

Посрещнах Карън на летището в Единбург в 11:15 неделя сутринта. С такава надежда очаквах уикенда. Тя бе идвала само веднъж, и то беше за погребението на Ричард. Исках да я разведа из Къркхейвън и фабриката в Гленротс. Опитах се да не мисля за нападението от последната седмица и да се убедя, че ще бъдем в безопасност. Определено не желаех да й разказвам каквото и да било за това, защото разказът ми едва ли щеше да я убеди в необходимостта от оставането ми във „Феър Систъмс“.

Във вторник вечерта се бях върнал от Оксфорд направо съсипан. Пътуването ми дотам щеше да има смисъл само ако баща ми гласуваше за мен. Сега обаче това ми се струваше невъзможно. След разговора ни бях объркан и смутен. Подозирах, че баща ми е разочарован от мен.

Черните ми мисли ме напуснаха, щом зърнах Карън да бърза към мен. Тя ме прегърна и ме целуна, като потрепери под пронизващия шотландски вятър.

— Хайде да тръгваме — каза тя.

Настани се удобно в беемвето.

— Много обичам тази кола — призна ми. — Жалко, че я държиш тук. Липсва ми.

Излязохме от летището и се насочихме на север през моста на Форт Роуд, покрай Каудънбийт и Къркалди, а оттам към крайбрежието на Ийст Файф.

— Стигнахме — казах и я въведох в къщата.

— Мога ли да огледам?

— Разбира се.

Тя се разходи наоколо.

— Прав си, къщата и мястото са прекрасни. Човек се чувства много добре. Спокойно е. Безметежно.

Усмихнах се.

— Привързах се доста към нея.

— Гладна съм — каза тя и отидохме в кухнята.

Стоплих супа за обяд и я изядохме на старата дъбова маса, като гледахме обезсърчени дъжда, който зашиба яростно прозорците. Тъй като не можехме да се разхождаме край морето, предложих да я разведа из фабриката. Прие с удоволствие, защото никога не била влизала във фабрика.

Минавахме през сивите предградия на Гленротс. Карън беше разочарована.

— Гленротс е такова романтично име. Очаквах нещо повече от това.

— Какво, вериги, ровове и монарси?

— Да. Още не съм видяла и един мъж с поличка.

Изсмях се.

— Няма и да видиш. Повечето от местните жители са се преселили тук от околностите на Глазгоу. Дошли са тук, за да работят, а това го правят много добре. И мога да те уверя, че това място е по-зелено и от Глазгоу.

Спряхме до фабриката. Дори и в събота на паркинга имаше много коли. Разведох я из фабриката, като й обяснявах как се вписваше всяка секция в цялото. Мисълта ми течеше плавно и самият аз бях удивен колко много бях научил за компанията.

Спряхме пред залата на проект „Платформа“. Без да навлизам в подробности, й разказах малко за нея и как „Феър Систъмс“ и „Дженсън Компютър“ ще променят света. За мое голямо разочарование това не й направи никакво впечатление.

— Не виждаш ли? Това е страхотна възможност за компанията. Да бъдем водещите в световния пазар за виртуална реалност през следващото столетие!

Карън въздъхна.

— Това е една наистина добра перспектива. Но ти започваш да говориш като Ричард. И двамата се хванахме навремето, но сега вече е непростимо.

— Но виж какво става с „Майкрософт“!

— О, Марк — поклати глава тя. — „Майкрософт“ прави софтуер за компютри. Всички имат компютри. Компютрите са полезни. „Феър Систъмс“ произвежда играчки. Не го ли разбираш, Марк? Това е компания за играчки. Нека да я закупи някоя по-голяма компания, а ние да се върнем в реалния свят.

— Това не са играчки…

— Марк, ти си обзет от маниакална идея, също като брат си — прекъсна ме тя. — Всичко това е само една хипотеза и колкото по-скоро се приземиш, толкова по-добре.

— Но, Карън, аз си помислих, че ти се съгласи с мен, че не трябва да продаваме.

— Казах, че ще те подкрепя — изрече с раздразнение. — Но никога не съм била съгласна с теб. Трябва да запазиш усета си за перспектива. Може би за мен това е по-лесно, защото аз не съм толкова ангажирана с нещата.

Разбрах, че беше безсмислено да споря, и я изведох от сградата. Подминахме кабинета на Рейчъл. Тя беше вътре и работеше. Вдигна глава и ни видя.

Поколебах се смутен за секунда. Щеше ли да изглежда странно, ако ги запознаех? Карън реши колебанията ми.

— Коя е тази, дето ни е зяпнала?

— Рейчъл Уокър, техническият ни директор. Разказвал съм ти за нея. Ела да те запозная.

И ние влязохме в кабинета. Тя очевидно бе прекарала нощта тук. На бюрото й имаше празна бутилка от вино и два пепелника, пълни с угарки. Пушеше, когато влязохме. Изглеждаше зле: косата й беше разрошена и влизаше в очите й; беше намъкнала черен безформен пуловер върху стари джинси с кръпки.