Майкл Ридпат - Борсов посредник

Реших да споделя решението си за отмяна на продажбата с колкото е възможно по-малко хора. Бях допуснал грешка, че го бях разкрил на Дейвид. Соренсън и съветът щяха да бъдат заблуждавани; щях да ги накарам да си мислят, че се опитвам да сключа сделка.

Телефонът иззвъня. Беше Шварц.

— Марк, нали си спомняш, че ме помоли да проверя кой купува ценните ви книжа?

— Да.

— Носят се слухове, че това е Франк Хартман.

— Франк Хартман ли? Че кой е той?

— Никога не съм го срещал, но съм чувал за него. Управлява един хедж фонд в Ню Йорк. Или поне така се казва, защото това название сега е много модерно в тия среди. Купува акции и по някакво чудо малко след това те скачат с поглъщането на компанията им. Инвеститорите във фонда му въртят стабилен бизнес.

— Мошеник ли е? — запитах.

— Добре знаеш, че в този бизнес няма черно и бяло. Само нюанси на сивото.

— И какъв нюанс е Хартман?

— Въгленочерно — изсмя се Стив.

— Има ли някаква връзка с „Дженсън Компютър“?

— Никаква, поне доколкото на мен ми е известно. Защо?

— О, не знам. Просто се чудя. Благодаря ти много, Стив. Чуеш ли още нещо, обади ми се.

Позвъних на Карън и я помолих да провери какво знае за Хартман. На телефона отговори Сали и каза, че Карън я нямало, но щяла да се върне след обяда. Не оставих съобщение. Щях да й се обадя вечерта по-късно.

Свързах се с Ед. Италианската сделка се бе покачила с половин пункт и напредваше със стабилни темпове. Този път Етиен дори не се приближавал до него. Ед каза, че Боб прекарал половин час до него, като наблюдавал „Бондскейп“. Почти бил убеден вече в полезността й.

Интересно беше да се види колко бе нараснало самочувствието на Ед за последните няколко седмици, откакто го бях оставил да действа самостоятелно. Бях изненадан, че се чувствам застрашен. Той беше умен и се учеше много бързо. Колко време щеше да мине, преди да научи всичко? Година? Две? Мисълта за това беше обезпокоителна.

На вратата се почука. Бяха Кийт и Анди. И двамата изглеждаха разтревожени. Пак неприятности, помислих.

— Можеш ли да ни отделиш секунда, Марк? — запита Кийт.

— Разбира се.

Двамата седнаха. Представляваха странна двойка, бъбривият, едър конструктор на печатни платки и ангелоподобният програмист, който тежеше на половината от теглото на колегата си и беше два пъти по-млад от него.

— Какво става?

— Във фабриката се носят много слухове — започна Кийт.

— О, така ли? И на каква тема?

— Говори се, че сме разполагали с пари да изкараме само до юли. Вярно ли е?

Не можех да лъжа тези хора.

— Да.

— Вярно ли е също така, че се опитваш да продадеш компанията?

Поколебах се. Бях решил да запазя стратегията си само за себе си. Но двамата бяха инвестирали толкова много от отреденото им време за живот във „Феър Систъмс“, че имаха право да знаят.

Преди да имам възможността да проговоря, Кийт вече говореше:

— Защото ако това е намерението ти, правиш голяма грешка, човече.

Опитах се да го прекъсна, но той ми махна с ръка да мълча.

— Ако беше прекарал тук последните три години, нямаше сега да вдигаш ръце. Искам да кажа, работил съм за големи компании преди, но този път е различно. Тук се събрахме страхотен екип. Работата, която свършихме през последните няколко години, проблемите, които преодоляхме, решенията, до които стигнахме, всичко това е изумително. Дадохме всичко от себе си.

Той се приведе напред.

— Вземи например Феър Рендър. Преди две години ми хрумна как можем да изградим този революционно нов графичен чип. Споделих го с Ричард. Първоначално изглеждаше, че ще изминат две поколения чипови архитектури, преди това да стане практически осъществимо. Така че ние го оставихме и опитахме нещо друго. Но аз не се отказвах. Бях решен да намеря начин да пригодя тази система върху един от съвременните чипове. — Ръцете му започнаха да се размахват, докато той ни демонстрираше каква страхотна идея е това и върху каква миниатюрна подложка от силиций е успял да го събере. — Мисълта за това не ми даваше покой. Дори и когато се хранех, спях, гледах телевизия, проблемът пак не ме оставяше на мира. И един ден ми хрумна. — Той се отпусна на стола си. — И сега Феър Рендър е готов за производство.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Но ако продадем компанията, чипът пак ще се произвежда, само че от по-голяма компания.

— Това не е едно и също — обади се Анди. — Ние сме екипът на Ричард. Ще изведем проект „Платформа“ там, където искаше той. Или изобщо няма да го довършваме.