Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Добре. Трябва да си взема един такъв прозорец.

Той седна и се приведе напред.

— Тревожа се за компанията ви, Марк.

— О, така ли?

— Да. Скоро ще станете наши основни доставчици. А ние трябва да сме сигурни, че ще ви има и през следващото десетилетие. Ще ви има ли?

Ето го въпросът, който не ми бе давал и миг покой след смъртта на Ричард.

— Ами тази сутрин преглеждахме документите с Уили Дънкан, нашият финансов директор, и…

— Не ме интересуват никакви такива.

— Така мисля.

Очите му се забиха в мен.

— О, така ли? Е, аз пък си мисля, че може и да ви няма. Виждал съм доста компютърни компании да фалират, а вие показвате всички признаци за това. Срив на цените на акциите, опасност от съдебен процес, слухове за укривания, основателят, заменен от финансов изпълнителен директор. Всичко това ми е толкова познато.

— Мога да го обясня — запротестирах аз. — Едва ли имате право да ни обвинявате за смъртта на Ричард. В техническо отношение нещата се развиват бързо…

— Дрън-дрън — изсумтя Дженсън. — Вие сте тръгнали нагоре по реката без гребла и двамата го знаем много добре. Не можете да се справите със ситуацията. Вие самият вчера ми казахте, че ви е много трудно да ръководите „Феър Систъмс“.

Целият пламнах. Ако целта му беше да ме ядоса, той наистина успяваше. По-страшното обаче беше внезапното чувство на паника, което ме сграбчи. Канеше се да ни отнеме контракта за проект „Платформа“. А без него ние определено бяхме загинали. Хвърлих поглед към Рейчъл. Даже и тя беше разтревожена.

— Не се тревожете, ще ви оставя проекта „Платформа“ — каза Дженсън. — Мисля си обаче нещо друго. Дали няма да е най-добре, ако задържа плащанията на авансовите вноски до септември.

За нас беше невъзможно да чакаме до септември. Припомних си цифрите, които двамата с Уили бяхме разглеждали рано сутринта. В края на юни компанията оставаше практически без пукнат петак.

— Господин Дженсън — започнах аз. — Знаете колко са важни паричните постъпления за една малка разрастваща се компания като нашата. Ще бъде истинска катастрофа, ако не получим навреме парите, които ни дължите. Това ще бъде нарушаване на договора и може да ни се наложи да прекратим изцяло работата по проекта „Платформа“. — Разбира се, нямах си и представа за какво ставаше дума в проекта, но бях длъжен да блъфирам.

— Хей, момче, ще завършите работата по проект „Платформа“, или няма да имате никакво бъдеще.

Бях притиснат в ъгъла, нямах друг изход, освен да направя опит за компромис.

— Не е ли по-добре, ако ни платите двеста и петдесет сега, а остатъка през юли? — предложих аз.

— Не. — Дженсън беше категоричен. — Нямам никакво намерение да хвърлям на вятъра седемстотин и петдесет хиляди долара и да провалям такъв проект само защото си отивате следващия месец. Това ще е тъпо, а аз не съм тъп. Оцелеете ли до септември, тогава вече ще съм сигурен, че ще ви има дълго време, и ще си получите парите. — Той ми се ухили. — Ти си момче, дето върти пари. Ще намериш парите. Никакъв проблем, обаждаш се на приятелчетата си от Уолстрийт и мангизите цъфват на масата!

— Карл, не можеш да говориш така — намеси се Рейчъл.

— Напълно сериозен съм — отвърна той. — Ще ме извиняваш, Рейчъл.

— Откажете ли да ни изплатите парите, които ни дължите, ще отложим работата по проекта „Платформа“ — казах — и след това ще ви съдим.

Дженсън вдигна ръце.

— Няма проблеми, както желаете. Помисли си върху това, което ти казах. Сега се връщам в Щатите. Обади ми се утре и ми кажи дали искаш да продължаваме работата или не. Довиждане. — Вратата се захлопна подире му.

Хванах се за главата. Ето, това е. Това беше краят. Сега вече нямаше дори и теоретичен шанс „Феър Систъмс“ да оцелее. Нямаше и две седмици, откакто бях поел ръководството на компанията на Ричард, и тя вече бе свършена.

Станах. Рейчъл още не се бе съвзела от удара.

— Май си изненадана, а? — запитах.

— Не, това просто няма никакъв смисъл. Прекалено сме важни за Дженсън, за да ни отхвърли с лека ръка.

— Е, точно това май ще направи.

— Да продължаваме ли работата по проект „Платформа“? — запита Рейчъл.

— Да продължаваме ли, по дяволите! — избухнах. След момент обаче се овладях. — Е, може би трябва да продължиш работата. Само че от този момент нататък не искам да даваш на Дженсън нищо ново. Възможно ли е това?

— Предполагам, че е възможно.

— Добре. Иска ми се работата по проекта да не прекъсва, в случай че Дженсън размисли, за да можем да реагираме своевременно. Надявам се никога повече да си нямам работа с него, но може да се окаже, че не сме в състояние да го избегнем. Той е прав; това е единствената ни надежда. Сега мисля, че вече трябва да известим и останалите.