Майкл Ридпат - Борсов посредник

Ед вдигна телефона, сви се на стола си и се залепи за екрана на компютъра си.

— Етиен, можеш ли да ми отделиш няколко минути — попитах, сварвайки го застанал до Грег.

— Не сега, зает съм — изрече той със странния си акцент на френски търговец на ценни книжа. Английският му беше отличен, но в речника му се съдържаха определени думи, смесица от кокни и парижки диалект. Те имаха странен ефект при един толкова елегантно облечен човек.

— Не, сега — заявих. — Защо си казал на Ед Бейлис да продаде позицията ми от съкровищни бонове?

— Казах ти, че сега не мога да разговарям. Зает съм — отвърна той, без да ме погледне, като вдигна слушалката на телефона на Грег.

Дръпнах рязко шнура. Етиен се извърна към мен с пламнали от гняв очи.

— Можехме да направим един милион долара от тази сделка, вместо да губим двеста и четиридесет хиляди! — Внезапно осъзнах, че всички в залата са се заслушали в разговора ни.

— Сделката беше прекалено трудна за Ед да се справи. Той е още хлапак. Вече загуби двеста хиляди. Колко време според теб трябваше да го чакам? Докато загуби половин милион?

— Аз държах сделката в ръцете си. Можеше да ми позвъниш.

Етиен се извърна целият към мен.

— Колко пъти си се обаждал през изминалите две седмици?

За момент останах без думи.

— Нито веднъж! — изкрещя той. — Ти оставяш едно дете с тримесечен опит да управлява позиция на стойност четиристотин милиона долара в най-опасните пазари, които сме имали от години, и дори не се обаждаш! Ти си много опасен. Ама страшно опасен!

Не казах нищо. Ако Етиен бе оставил Ед да се оправи, сега вече щяхме почти да сме възстановили загубите от онези 2,4 милиона долара. Бях страшно разгневен на Етиен, но се ядосвах и на себе си. Съзнавах, че в известен смисъл има право, защото наистина бях длъжен да се обадя. Защо не отговорих тогава на обаждането на Ед?

Обърнах се и отидох при бюрото си. Ед се мъчеше да стане незабележим до мен.

Етиен напусна залата и Грег дойде при нас.

— Оная сделка май не се разви според очакванията, а?

— Разкарай се — казах.

Той се облегна на бюрото ми.

— Как я караш, приятел?

— Бил съм и по-добре — промърморих.

— Как са нещата в Шотландия?

— Не са много добре. Мисля, че май ще ми се наложи да продавам „Феър Систъмс“.

— Много лошо — забеляза Грег. — Означава ли това, че скоро пак ще бъдеш сред нас?

— Така предполагам.

— Добре. Липсваше ни много. — Той кимна към Ед. — Това момче се справяше добре. Съжалявам, че не успях да спра Етиен. Но Ед ме насочи към няколко страхотни възможности с онази машина „Бондскейп“.

— Браво на теб.

— Не, наистина. Той се справи добре. — И след тези думи Грег се запъти към автомата за кафе.

— Добре, признавам, че направих грешка — обърнах се аз към Ед. — От сега нататък не сключвай никакви сделки без първо да ме известиш, ясно ли е?

— Ясно.

— И така, какво ще правим сега? — запитах. — Сделката с покупко-продажба на десетгодишни и двугодишни облигации вече няма кой знае колко хляб и едва ли има смисъл да се връщаме на нея. Но аз съм решен да си върнем парите, които изгубихме миналия месец.

— Имам идея — произнесе той, като ме гледаше напрегнато.

Отпуснах се. Грег имаше право. Ед беше умно момче. След като имаше добра идея, не исках да го плаша.

— Добре, да я чуем — изрекох окуражително.

— Виж това. — Посочи към шлема за „Бондскейп“, който беше до него. „Бондскейп“ сега беше постоянно инсталирана на бюрото му, с което значително допринасяше за увеличението на и без това съществуващия хаос.

Преместих си стола до неговия и сложих очилата. Озовах се сред света на „Бондскейп“ от търкалящи се зелени хълмове и разхвърляни здания. Имаше нещо едновременно възбуждащо и стряскащо в нея. Възбудата идваше от факта, че човек се чувстваше буквално обграден от милиардите на световните финансови инструменти. Страховитите размери и могъщество на глобалните световни пазари притискаха отвсякъде човек. Когато пазарите се раздвижваха, това беше наистина страховита гледка, сякаш плъзгащите и изникващи или потъващи сгради навред можеха да се стоварят всеки момент върху човек.

Но в дни, спокойни като днешния, сградите блестяха миролюбиво под виртуалните слънчеви лъчи, изтягайки се върху полегатите склонове на хълмовете. Орелът лениво се рееше над тях.

Намирах се в подножието на една много висока сграда, обградена от множество ниски. Над всяка от тях се развяваха италиански знамена. Високата сграда покриваше една голяма площ. Това предполагаше голяма италианска правителствена емисия с далеч по-голяма доходоносност в сравнение с другите подобни такива.