Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Това са ССТ от август нула първа година — каза Ед.

Облигациите, за които говореше той, бяха Сертификати ди Кредито дел Тезоро с падеж август 2001 година. Бяха изцяло гарантирани от италианското правителство.

Проверих покрива на сградата за доходоносността.

— Два и половина процента над лондонския междубанков лихвен процент по предлагани кредити! Това е смешно — казах аз. Два и половина процента означаваше, че е възможно да се вземат пари на заем, да се закупи тази облигация и с един малък риск да се направи печалба от два и половина процента, което технически се наричаше „безплатен обяд“.

Свалих шлема.

— Защо са толкова евтини?

— По много причини. Италианците току-що са решили да обложат с подоходен данък ССТ, така че всеки се отървава от тях. След това, понеже са много умни, италианското министерство на финансите решава да пусне на пазара най-голямата емисия ССТ до този момент.

— И се оказва неуспешно?

— Пълен крах. На цена деветдесет и пет са, а трябва да се търгуват на деветдесет и осем.

— Къде е засечката?

— Няма — отвърна просто Ед.

Прекарах цял час в подробното разглеждане на облигациите заедно с него. Той беше прав. Нямаше никаква засечка.

Така че закупихме сто милиона долара ССТ и аз заминах за Шотландия.

— Нямаме никакъв друг изход, освен да продаваме — казах. — Разговарял съм с Уолтър за това и той е съгласен. Днес следобед ще се обадя на Скот Уагнър и ще го накарам да потърси купувачи.

Наблюдавах какви ще са реакциите им. Уили изглеждаше облекчен. Дейвид сияеше.

Рейчъл обаче дори не се усмихна.

— Само ни известяваш или искаш мнението ни? — запита тя с глас като бръснач.

— Страхувам се, че ви известявам — казах. — Но ако искаш, можем да го подложим на гласуване. — Усещах, че Уили и Дейвид са на моя страна.

— Не можем ли да убедим Дженсън да промени решението си?

— Опитах се. Прекалено голям инат е.

— Какво ще кажеш за банките? Ти трябва да имаш контакти в Ситито. Не можеш ли да уредиш нещо?

— Никой банкер няма да ни даде пари при положението, в което се намираме сега. Това би било все едно да хвърли парите си на вятъра.

— Е, аз съм против — заяви Рейчъл. — Всички знаем, че Ричард никога не би продал компанията, така че аз смятам, че не трябва да го правим само защото той е… мъртъв. — Руменина заля бузите й, а гласът й затрепери. Това сепна всички ни. До този момент никой не я беше виждал да проявява чувства по какъвто и било повод.

— Успеем ли да открием необходимата компания майка, тогава можеш да продължиш с работата си — казах внимателно аз. — Все още имаш възможността да доведеш виртуалната реалност до всеки дом.

— Не се опитвай да ми говориш отвисоко! — изкрещя тя. — Направо не мога да повярвам, че точно ти вършиш това! Виждаш какъв къртовски труд сме вършили, за да стигнем дотук. Ричард, аз, Кийт, Анди, Тери, Дейвид, Уили, дори и ти. Всички тия седемдневни седмици. Двайсет и четири часови работни дни. Толкова много сложни проблеми са решени. — Лицето й вече пламтеше като божур. — Толкова сме близо вече! Толкова близо. И сега ще захвърлиш труда ни на вятъра, като плюеш на всичко, в което брат ти вярваше, за което всички сме се блъскали! — Тя се изправи. — Добре, можеш да го направиш, но без мен! — изкрещя и излетя от стаята.

Останахме като втрещени.

— Ще се върне — обади се Дейвид. — Тя няма избор. На всички гении от време на време им избива чивията.

Въздъхнах.

— Добре, ще се свържа с „Уагнър Филипс“ и ще видя какви купувачи могат да ни намерят. Един месец според мен е достатъчно време, ако се раздвижим. Но трябва да цепим и косъма на две.

Двамата излязоха. Седнах и се замислих над реакцията на Рейчъл.

Знаех, че е срещу продажбата, но не бях очаквал такава силна емоционална реакция от нейна страна. Дейвид грешеше. Избиването на чивия изобщо не беше характерно за нея. А без Рейчъл компанията просто губеше смисъла си.

Изкушавах се да я оставя, докато се успокои. Нещо обаче ме накара да я потърся. Нещо не беше наред, нещо, известно само на нея, а на нас — не. Сега беше моментът да ми каже какво е.

Щорите в кабинета на Рейчъл бяха спуснати, така че не можех да надзърна вътре. Кийт, Анди и другите само ме изгледаха, докато ги подминавах. Почуках на вратата й.

Никакъв отговор.

Бутнах вратата, отворих я, вмъкнах се вътре и я затворих.

Тя седеше закрила лице с ръцете си и хлипаше тихо. Не вдигна глава при влизането ми.

— Рейчъл?