Майкл Ридпат - Борсов посредник

Не ми отговори.

Седнах на стола пред бюрото й и зачаках. Хлипанията й ме накараха да се почувствам неудобно, но реших да остана. Знаех, че ако искаше да се махна, щеше да ми го каже.

След около минута тя се изправи на стола си и отмести косата от лицето си. Бузите й бяха зачервени и мокри от сълзите.

Седяхме в тишина.

— Знаеш ли, това е първият път, когато плача за него. Той е мъртъв почти от месец, а за първи път плача.

Тя се опита да овладее гласа си, но захълца и отново зарови лице в ръцете си.

Не казах нищо.

— Господи, колко ми липсва! — промълви тя. — Беше толкова прекрасен човек. Истински велик човек. И не мога да се примиря, че го няма. Понякога, особено късно през нощта, когато работя тук, усещам присъствието му. Сякаш заедно се блъскаме над някой проблем. Тук мога да работя заедно с него в продължение на два или три часа. И изработваме идеи, решения. Заедно.

Тя се бе овладяла, но искаше да говори.

— Толкова дълго съм работила заедно с него върху всичко това. Много пъти бях единственият човек на света, способен да следва конструкциите, които той създаваше. Чувствах се привилегирована, специална. И сега тук вътре кипи такава дейност — тя посочи главата си — и няма с кого да го споделя. Понякога си мисля, че това направо ще ме подлуди.

— Обичаше ли го? — запитах.

Тя ме гледа втренчено в продължение на няколко секунди. Не беше изненадана от въпроса ми. Знаех със сигурност, че беше нещо, над което си беше блъскала главата през онези безкрайни нощи.

— Не знам. Не знам какво представлява любовта. А ти знаеш ли?

Дали знаех? Разбира се, че знаех. Обичах Карън, нали? Нали? Не бях сигурен.

Следващата ми мисъл беше за Ричард.

— И аз го обичах — казах.

Тя ме дари със слаба усмивка. Признание, че ме разбираше. Че уважаваше правото ми да обичам брат си.

В следващия момент лицето й помръкна. Тя си пое дълбоко дъх.

— А сега ми говориш за продажба, искаш да продадеш всичко, за което той работеше. Това е все едно да го убиеш отново, не виждаш ли?

— Разбирам — казах. — Но не мога да направя нищо.

— Не, ти не разбираш.

Това ми причини болка, но аз не исках да споря. Повдигнах рамене.

Очите й се спряха върху моите. Тя обмисляше нещо. След малко стигна до решение.

— Ти не разбираш, защото не знаеш какво представлява проектът „Платформа“. — Изправи се. — Ела.

Тръсна косата си, приглади блузата си, изправи рамене и излезе. Последвах я.

Прекосихме залата до вратата с табелка: „Проект Платформа“. Извади обикновен ключ и отвори. Повдигнах вежди.

Тя ми отправи измъчена усмивка.

— Момчетата там могат да се вмъкнат буквално във всяка една система с достъп известен на човека. Но никой от тях не е ключар.

Залата беше малка. Имаше една работна станция „Силикон Графикс“ и два персонални компютъра „Дженсън“. И трите имаха включени виртуални очила към тях. Виждаха се също така и следи от навиците на Рейчъл — празна бутилка от вино, пълен пепелник. На едната стена имаше голяма бяла дъска, изписана с нейния дребен красив почерк. Беше работният план за проект „Платформа“.

Седнахме. Рейчъл включи един от персоналните компютри „Дженсън“.

— Пробвай с това — каза ми тя, подавайки ми виртуалните очила, като добави към тях и един жезъл.

Сложих очилата. Озовах се в покрит с плюш кабинет. Рейчъл седеше срещу мен пред добре полирана махагонова маса. Зад нея се разкриваше страхотна гледка на модерен град под безоблачно небе.

— Здравей — каза тя. Изображението й беше много добро, почти колкото фотография. Движеше се съвсем естествено. — Макар в действителност да седя до теб, във виртуалния свят бих могла да се намирам на стотици километра от теб. — Усмихна се. — Двамата с теб можем да си работим у дома и да ни се наложи да разговаряме. Така бихме могли да се срещнем, без дори да се налага да напускаме домовете си.

— Не можем ли просто да си поговорим по телефона?

Тя се усмихна.

— Можем, но така е по-добре. Езикът на тялото е всичко при един социален контакт. Сензорите във виртуалните очила могат да улавят изражения, които често се дублират върху виртуалното изображение, което виждаш пред себе си. А и освен това срещите са по-добри от разговори по телефона, когато в тях се налага да участват повече от двама души. Нека да се включи и Кийт и аз ще ти покажа какво имам предвид.

Тя направи пауза и няколко секунди по-късно той влезе във виртуалната зала в униформата си от черни джинси и фланелка с къси ръкави.