Майкл Ридпат - Борсов посредник

Вече се здрачаваше, когато стигнах улицата на Къркхейвън и кея. Паркирах колата и излязох. Заключих и започнах да търся по джобовете си ключовете за къщата.

Зад мен се чуха бързи стъпки. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как някакво тъмнокафяво тяло се хвърля срещу гърдите ми. Бях отхвърлен към стената на къщата, а оттам се стоварих върху настилката, останал без въздух. Докато се гърчех на земята в усилията си да глътна въздух, до ушите ми се разнесе гърлено ръмжене и горещ дъх ме облъхна. Вдигнах глава.

В лицето ми се бяха заврели зъби, провесен език и обилна слюнка. Застинах напълно неподвижен, като се опитвах да се овладея.

— Ханибал! Стоп!

Не можех да откъсна очите си от кучето, но разпознах гласа на Дуги.

— Ставай, Феърфакс! — каза той и аз усетих силен ритник в ребрата си.

Успях да се изправя.

Кучето не мърдаше от мен.

Дуги посочи към слабините ми.

Песът се приближи с муцуна само на сантиметри от панталоните ми и започна да ръмжи по-силно. Слюнката му закапа по коленете ми. Дръпнах се колкото можех по-близо до стената и протегнах ръце пред себе си да се защитя.

— Не прави това! — изкрещя Дуги. — Ще загубиш пръстите си!

Бавно спуснах ръце.

— Днес видя демонстрацията — каза той.

За миг откъснах очи от кучето, за да му хвърля един поглед. Олюляваше се, гласът му бе спокоен, но заплашителен.

— Виртуалната реалност трябва да бъде спряна и ние ще го постигнем на всяка цена.

Кучето изръмжа. Погледнах надолу. От отворената му паст се стичаше слюнка.

— Сега вече някои хора ще пострадат. „Феър Систъмс“, например. Ние ще унищожим компанията. Разбираш ли?

Не казах нищо. Не откъсвах очи от кучето.

— Така че, ако бях на твое място, щях да зарежа всичко и да си плюя на петите. И не си помисляй да търчиш в полицията и да плачеш за това, ясно ли е?

Не го гледах, така че ударът му ме свари съвсем неподготвен. Беше бърз, точно в слънчевия сплит. Още веднъж рухнах на земята, но този път вече не можех да дишам. Пред очите ми причерня.

Когато се посъвзех, вдигнах глава и зърнах Дуги да се отдалечава по пътя; Ханибал ситнеше до него.

Сутрешните вестници споменаваха за демонстрацията, но новината не бе на първа страница. Бяха внимателни с твърденията на Дуги. Подобно на Ройтер те говореха за „непотвърдени сведения“. Във „Файненшъл Таймс“ имаше малка статия. Според Сюзан в „Скотланд Тудей“ — регионалната информационна програма, имало материал. Тя каза, че сблъсъкът ми с „тоя Дуги“ бил доста драматичен. Явно сред служителите на компанията той не се ползваше с добро име.

Около единайсет в кабинета ми влезе Рейчъл.

— Тази сутрин изглеждаш далеч по-добре — забелязах.

Тя се усмихна.

— Изумително е какво могат да направят дванайсет часа сън. Видя ли вестниците?

— Да. Не е добра реклама, нали? И все пак можеше и да е по-зле. Те поне не твърдят, че историята е достоверна.

— Аха. Чудя се защо ли Дуги не им е показал писмото.

— Ти не вярваш на историята, че семейството на момчето искало да остане анонимно?

— Дрън-дрън.

— Знаеш ли, снощи го видях.

— Къде?

— Пред Инч Лодж. С кучето му. Каза, че щял да унищожи „Феър Систъмс“. Каза ми да се връщам в Лондон.

— Че защо ти е да се връщаш в Лондон?

— Двамата с кучето си бяха доста убедителни.

— О! — Рейчъл присви очи. — Каза ли на полицията?

— Той ме предупреди да не го правя, но аз не го послушах. Тази сутрин се срещнах със сержант Кокрейн. На Дуги ще му се види тесен светът. Но тъй като нямаше никакви свидетели, те не могат да го накажат реално. А и според Кокрейн Дуги умирал да го разпитват полицаи. Това един вид го узаконявало като истински революционер. Очевидно е спец по правата си. А и на кучето си.

— Няма ли да го послушаш поне веднъж?

— Не — ухилих се аз. — Не обичам да ме заплашват.

— Добре. Но внимавай. Човек никога не може да е сигурен с Дуги.

— Ще внимавам, не се тревожи.

Появи се Сюзан.

— Карл Дженсън пак е тук. Иска да ви види.

— Дженсън ли? — Обърнах се към Рейчъл. Тя вдигна рамене. — Добре, изпрати го горе. Можеш ли да останеш, Рейчъл?

След минута Дженсън нахлу в кабинета ми.

— Здравейте, Марк, Рейчъл. Как е?

Посочих му стола, но той не седна.

— Това ми харесва — заяви, сочейки виртуалния прозорец. — Виждам, че слънцето пътува по небето в зависимост от часа. Но дали денят намалява през зимата?

Нямах представа.

— Не — отвърна Рейчъл.

Дженсън кимна на себе си.