Майкл Ридпат - Борсов посредник

Излязох от къщи едва в осем и трийсет и пристигнах в Гленротс точно след девет. Обожавах кормуването през областта Ийст Файф. Колко ли пъти беше преминавал Ричард по този път сутрин? Коя ли радиостанция е обичал да слуша по пътя?

На паркинга пред фабриката се беше събрала тълпа. Те обикаляха в тесен кръг, като носеха плакати. Някакво куче се стрелкаше напред-назад около краката им. Телевизионен екип ги държеше в обективите си, а няколко журналисти стискаха бележници.

Не влязох в паркинга, а продължих към фабриката. Питах се дали не е по-добре да се вмъкна през задния вход, но бях съвсем сигурен, че и тогава пак щяха да ме видят. Когато приближих към групата, успях да разчета плакатите им: „ВИРТУАЛНА РЕАЛНОСТ — ВИРТУАЛЕН АД“, „ВИРТУАЛНА РЕАЛНОСТ — ХЕРОИН ЗА НАРОДА“, „ПРОСТО КАЖЕТЕ НЕ“, „СПАСЕТЕ ДУШИТЕ НА ДЕЦАТА НИ“.

Бях вече на входа, когато ме забелязаха.

— Ето го Марк Феърфакс! Идва! Спрете го!

Ускорих крачка. Двама мъже обаче изтичаха и застанаха между мен и входа. Единият беше доста кльощав, но другият беше едро копеле. Можех да се опитам да се шмугна между двамата и може би да се сбия с тях. Можех да повикам полицията или да остана и да разговарям. Бях съвсем наясно, че телевизионният екип снима.

— Феърфакс! Ако обичате, за момент, Феърфакс!

Познах гласа на Дуги. Реших да се втурна покрай двамата мъже. Те се посуетиха за момент, но ме пропуснаха.

И в този момент изведнъж лицето на Дуги се появи само на сантиметри от моето. Това беше лице на разгневен мъж. Беше напрегнат, вените на врата му се бяха издули. Челото му под перчема бе оросено със ситни капчици пот. Усещах дъха му, потта му, гнева му.

— Изслушай ме добре какво ще ти кажа, Феърфакс — изрече той със спокоен, заплашителен глас, нисък, но достатъчно ясен да го чуят журналистите.

Искаше ми се да го ударя. Обаче помислих за телевизионните камери, пъхнах ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и се опитах да овладея гнева си.

Внезапно протестиращите замлъкнаха. Дуги направи пауза, изчаквайки хората на пресата да се доближат.

— Изслушай ме, Марк Феърфакс — повтори той. — Разполагам с писмо, което и ти, и брат ти сте виждали. И никой от двама ви не е предприел нищо по него.

Той измъкна някакви листове. Сърцето ми за миг спря да бие. Разпознах обръщението върху листа от бележник.

Размаха писмото високо във въздуха.

— Това писмо е от адвоката на семейството на един младеж. Младеж, загубил чувството си за ориентация до такава степен след игра на машина на „Феър Систъмс“ за виртуална реалност, че както кара мотоциклета си, се блъсва в дърво и умира.

Журналистите зад мен трескаво задраскаха в бележниците си.

— Има и още нещо — каза Дуги. — Ричард Феърфакс е стигнал дори дотам, че да убеждава семейството на момчето да не вдига шум за нещастния случай. Те са изплашени. Толкова изплашени, че не желаят самоличността им да стане достояние на обществеността. Но виртуалната реалност убива хора! — Отново размаха писмото. Последва шумолене на хартия, докато протестиращите подаваха изявленията си за пресата на журналистите. — Какво имате да кажете по този повод?

Поех си дълбоко дъх и преброих до три.

— Нищо — отвърнах с възможно най-спокойния тон, на който бях способен. — А сега, след като свършихте, ще ме пуснете ли да отида на работа?

— Запознати ли сте с нещастния случай? — обади се нечий глас зад гърба ми.

Беше висок слаб мъж към тридесетте с репортерски бележник. Дуги го остави да говори. Сигурно беше режисирано, помислих. Още една важна причина да съм нащрек.

— Нямам коментар.

— Но вие сте длъжен да коментирате случая, това е въпрос от обществена важност.

— Казах, не коментирам.

— Можем ли да видим това писмо? — Този път беше жена, с очевиден английски акцент.

— Съжалявам, но не мога да го разпространявам — отвърна Дуги. — Обещал съм на семейството да пазя самоличността им в тайна.

— Отричате ли, че това момче е загинало вследствие използването на машина за виртуална реалност на „Феър Систъмс“? — намеси се отново кльощавият.

Нещата се усложняваха. Той нямаше намерение да се откаже. Обвинителните му въпроси започваха да действат на нервите ми. Натискът на хората около мен и телевизионните камери, насочени към лицето ми, ми действаха клаустрофобично. Реших да се измъкна.

Проправих си път през тълпата.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но отивам на работа.

— Господин Феърфакс! Господин Феърфакс! — изкрещя журналистът подире ми.