Майкл Ридпат - Борсов посредник

Най-после бях успял да убедя съдебния изпълнител да освободи тялото на брат ми. Той бе настоял, че Ричард трябва да бъде погребан, за да може всеки бъдещ защитник на обвиняемия да поиска ексхумация на тялото за едно бъдещо изследване. Мисълта за това не беше особено приятна, но поне беше добре да се знае, че той вече не е в моргата.

Почти не бях вдигал шум около погребението, но въпреки това се бяха събрали петдесетина човека. Разпознах повечето от тях. Дейвид, Рейчъл, Уили, Сюзан и още няколко души от „Феър Систъмс“. Джим Робъртсън също присъстваше, както и сержант Кокрейн. Уолтър Соренсън бе успял да организира пътуване до Британия, което да съвпадне с погребението. За щастие Карън също бе успяла да долети; беше хубаво, че е до мен.

Една личност обаче привлече вниманието ми. По време на службата се опитвах да не му обръщам внимание, за да мога да посветя мислите си на Ричард и паметта му. След това просто нямаше как да избягам.

Баща ми.

Бях потресен от това колко много се бе променил. Косата му беше оредяла и посивяла още повече. Раменете му бяха леко приведени. Лицето му беше покрито с бръчки, изпито и бледо.

Една жена го държеше под ръка. Беше около трийсет и пет годишна, слаба и бледа като него, с тъмна коса и тъмни очи. Изглеждаше ми позната. Потресен осъзнах, че ми напомня за снимките на майка ми от детството ми.

Не исках да се срещам с него. Не бях сигурен, че ще съумея да си сдържа нервите при един разговор, а не исках да се караме точно на гроба на Ричард. Не можех обаче да се преструвам, че не го забелязвам тъкмо на погребението на брат ми. Така че хванах Карън за ръката и я поведох към мястото, където баща ми и съпругата му разговаряха със Соренсън.

Соренсън ме забеляза и тръгна към мен. Представих го на Карън.

— Ние се познаваме — каза той. — Последният път, когато се видяхме, беше на конференцията на „Харисън Брадърс“ в Бока Рейтън. Спомняте ли си?

— О, да — отвърна тя. — Радвам се да ви видя отново.

— Аз също — заяви той с усмивка. — Е, мисля да се отбия днес следобед във „Феър Систъмс“, ако си там, разбира се, Марк.

— Ще бъда — казах. — Довиждане.

Той се отдалечи.

— Аз ще се присъединя към него — изрече тактично Карън.

Кимнах й с благодарност и се обърнах към баща си.

— Здравей, татко. — Зачаках за някакъв отговор, дума, укор или каквото и да е.

Вместо това брадичката му затрепери и той закри лице с ръце и шумно се разхълца. Жената до него ме изгледа бързо с някаква смесица от объркване и смущение, пусна ръката на баща ми и бавно се измести до Соренсън и Карън. Останахме така няколко минути, докато другите опечалени излязат.

Прегърнах го през рамото. Накрая той се изправи.

— Обичах го. Обичах и двама ви — прошепна той.

Обзеха ме различни чувства: мъката по смъртта на Ричард, съчувствието към скръбта на баща ми, вината, загдето го бях пренебрегнал, спомените от онова, другото погребение преди осем години, но въпреки всичко гневът доминираше.

— Ела в къщата на Ричард да пием по чаша чай — казах.

Той се изправи и погледна към съпругата си. Тя кимна и му се усмихна слабо, като посочи към вратата на църковния двор.

— Добре — отвърна той и двамата закрачихме обратно към къщата.

Кухнята беше уютна и топла. Сложих чайника върху печката. Татко изглеждаше крехък и преуморен, седнал на стола до кухненската маса. Вече нямаше солидния вид, който толкова добре си спомнях. Много неща имахме да си кажем, а почти не изпитвахме желание да го направим.

— Последната година идвах два пъти да се видя с Ричард — каза баща ми.

Повдигнах вежди. Това го чувах за пръв път.

— По тия места има много интересни птици. Това е област, важна за миграциите, и понякога човек може да зърне някои много реди видове. Веднъж дори успяхме да видим един пчелояд покрай скалите на изток оттук. — Той въздъхна. — Ричард обичаше това място. Казваше ми, че му помагало да мисли. Той беше голям мислител — засмя се баща ми.

Самият той, с интелект далеч над средното ниво, винаги бе твърдял, че Ричард е по-умен от него.

— Когато в началото напусна Единбург, за да основе „Феър Систъмс“, бях разочарован — продължи баща ми. — От него можеше да стане велик учен. Обаче при последните ни срещи миналата година разговаряхме за компанията. Тогава започнах да разбирам защо го беше направил и дори му се възхищавах за това.

Слушах го, без да го прекъсвам.

— В науката големите открития се правят и проблемите се решават посредством един продължителен процес на публикации в научни списания. — Речта на татко отново бе придобила професионалното звучене. — Проблемът, пред който се бе изправил Ричард, не можеше да бъде решен по този начин. Той искаше да е човекът, внедрил виртуалната реалност в самата тъкан на обществото. Това не е само проблем на електрониката и създаването на софтуер. Това е проблем на управлението, на маркетинга, на разработката на продукта, на стратегия и на финансиране. И това още повече усложнява нещата. Ричард смяташе, че е вече пред прага на успеха. Една година още само и…