Майкл Ридпат - Борсов посредник

Дейвид започна да губи търпение.

— Виж, с Ричард работихме върху договора в продължение на месеци. Тази сделка ще ни оздрави финансово, като едновременно с това ще ни осигури могъщ нов партньор. Не можем да си позволим да пропилеем възможността. — И той излезе от кабинета ми.

Последвах го раздвоен. От една страна, той беше директор на маркетинга и аз би трябвало да му имам доверие. Особено след като беше провеждал тези преговори съвместно с Ричард.

От друга страна обаче, той бързаше, а това никак не ми харесваше.

От едната страна на масата в залата за конференции бяха подредени четирима японци. Тъмносини или сиви костюми, бели ризи, налудничави крещящи вратовръзки със сложни форми от листа, пауни и ярки слънца. Ефектът донякъде се разваляше от това, че и четирите вратовръзки бяха абсолютно еднакви. Протестиращ конформизъм.

Йерархичният порядък стана ясен по време на представянето. „Голямата клечка от Токио“ беше най-дребният и най-възрастният. Той изглеждаше като потънал в полудрямка, докато следеше развитието на нещата иззад тежко надвисналите си клепачи. Не говореше английски. Беше ни представен като господин Акама.

Заместникът му беше доста по-млад от него, около трийсетте. Казваше се Йошики Ишида, но можехме да го наричаме Йоши. Говореше с американски акцент. Обясни ни, че бил кандидат на науките от масачузетския технологичен институт и току-що бил изкарал три години в американския филиал на „Онада Индъстрийз“ в Калифорния. Сега оглавявал представителството в Лондон. Беше твърде интелигентен. Той водеше срещата от тяхна страна, като понякога се обръщаше с бърза и церемониална реч към шефа си, който му отвръщаше с няколко думи и възобновяваше полудрямката си.

Другите двама японци не проговориха и бързо бяха забравени.

Оставих Дейвид да води преговорите.

Той наистина беше добър. Говореше с уважение и без следа от онова покровителствено държане, с което някои западняци се обръщат към японците. Те извадиха проектодоговорите и започнаха да работят по тях.

Трябваше да призная, че бях като зашеметен. И преди се бях сблъсквал с японци на пазарите за облигации. За мен те винаги бяха тъпите момчета с много пари и никакъв разум. Все някой трябваше да купува на максимална цена и да продава на минимална, за да можем ние, останалите, да си заработим надницата, и почти всеки път този, който ни я осигуряваше, беше японец.

Тези обаче бяха различни. „Онада Индъстрийз“ беше японска електронна компания от среден мащаб и като такава беше по-голяма от всяка британска компания в същия ресор. Японците се славеха в областта на електрониката. Трудно беше да се повярва, че веднъж вкопчили се във виртуалната реалност, компания от ранга на „Онада“ няма да издуха като прашинки от пазара всички подобни на „Феър Систъмс“.

А ние всеки миг щяхме да връчим кода на Феър Сим 1 на тези хора.

Но с какво всъщност разполагах аз? Човек на двайсет и осем години, чийто опит във виртуалната реалност се измерваше в седмици, а не в години. Дейвид беше къде-къде по-опитен от мен в тази област. А „Онада“ определено нямаше да са доволни, ако се опитахме да променим условията на така трудно разработения договор. Те можеха да ни бъдат могъщ враг.

И въпреки това открай време бях свикнал да имам доверие на собствената си преценка. Тя ме бе спасила при множество трудни ситуации в „Харисън Брадърс“. Припомних си първите си няколко месеца като борсов посредник. Работех при Гюс, тридесетгодишен мъж, вече легенда на пазарите. Търгувахме „перпетуалс“ или „перпс“. Това бяха плаващи облигации без падеж. Очевидно това не притесняваше инвеститорите, защото те винаги можеха да ги продадат, ако поискаха. Всеки ден се търгуваха обеми от стотици милиони долари от тези облигации и всички ги смятаха за много изгодна сделка. Обаче на мене ми се струваше, че всичко това би имало смисъл, ако всеки път се намираше купувач за тях. Но какво би станало, ако пазарът за перпс внезапно престанеше да съществува? И тогава те нямаше да ни служат за нищо.

Споделих опасенията си с Гюс. Той ми заяви, че аз съм един невеж стажант, и отиде да обядва.

И така, цената на тези облигации започна да пада, макар и постепенно. За Гюс това беше добре дошло. Перпс бяха евтини, тогава ги закупувай на килограм!

Един следобед той позвъни в салона от „Белия кон“, за да ни каже, че ще си пусне компенсация за следобеда. Аз бях разтревожен, перпс отново падаха и ние бяхме затрупани с облигации.