Майкл Ридпат - Борсов посредник

— И ти не му повярва?

— Не. Искам да кажа, че е твърде възможно спорът им да е бил относно стратегията на ценообразуването. Но Ричард едва ли би реагирал по този начин по този повод. Това просто би бил един от периодичните проблеми, които той спокойно би анализирал и решил. Не, сигурна съм, че е имало и нещо друго.

— Но нямаш представа какво?

Тя поклати глава.

Стигнахме до Гленротс. Квартирата на Рейчъл заемаше горния етаж на една сива къща на тераси.

Тя излезе от колата.

— Благодаря ти, че ме докара.

— Рейчъл! — извиках след нея. Тя се обърна. — Благодаря ти, че ме заведе при Алекс.

Тя се усмихна и влезе в къщата.

Прекарах неделя сам в спокойното шотландско рибарско селце. Когато седях във всекидневната на брат ми и четях за компютрите и виртуалната реалност, усещах присъствието му зад гърба си. Чувството не беше неприятно, всъщност му се радвах по един горчиво-сладък начин. Усещах го далеч по-близо до мен от всеки друг момент, след като бе загинал. Макар и да живеех в къщата му, все още се чувствах като гост. Спях в малката стаичка на гърба на къщата, като си бях пренесъл няколко от вещите на Ричард.

Следобед прекосих моста и отидох в малкия църковен двор, където щях да го погреба. Прекарах час в него, като се вслушвах в шума на реката и долавях под краката си стаената мощ на Северно море. Жълтите нарциси вече вехнеха, но дърветата напъпваха.

Сега отново бях сам, но вече не усещах присъствието на брат си. И страхът отново ме бе сграбчил.

— Здравей, Ричард — прошепнах аз. — Добре ли си, където и да се намираш? — Чувствах се глупаво да разговарям с него, но някак си това ме успокояваше и ми помагаше. — Липсваш ми. Иска ми се да можеше да се върнеш. — Опитвах се да говоря с нормален глас, да сдържам сълзите си. — Какво мога да направя за теб, Ричард?

Но още докато задавах въпроса, вече знаех отговора. Бях длъжен да открия убиеца му и той да си получи заслуженото. Трябваше да се грижа за „Феър Систъмс“ заради Ричард.

Изпълненият с мирис на бира топъл и уютен въздух на кръчмата „Инч“ ме блъсна в лицето, докато отварях вратата. До ушите ми долетяха гласовете на мъжете, скупчени около бара. Вече познавах повечето от тях. Зарадвах се, когато зърнах четвъртитата фигура на сержант Кокрейн; детективът пиеше бирата си.

Джим Робъртсън ме поздрави и ме попита какво ще пия. Бяха минали почти две седмици след пожара и вече не носех превръзка. Взех си бира и срещнах погледа на Кокрейн. Той кимна и ние се отдалечихме на маса, отдалечена от бара.

— Как върви разследването? — запитах.

— Зле — отвърна Кокрейн. — Още нямаме никаква следа, поне доколкото на мен ми е известно.

— Как го понася детектив Доналдсън?

— О, той е много търпелив мъж. Просто продължава.

— Значи не сте успели да откриете нещо около Дуги Фишър?

— Не, нищо не излезе. — Той отпи от бирата си. — Да имаш нещо за мен, синко?

— Не съвсем — отвърнах. — Вече започвам да си изяснявам начина, по който функционират нещата във „Феър Систъмс“. Самият аз разговарях с Дуги Фишър.

— И?

— Ами с Ричард определено са били врагове и Дуги призна, че би направил всичко, само и само да спре развитието на виртуалната реалност.

— Точно така. Той има доста обемисто досие.

— Знам, че е прекарал известно време в затвора.

— Изкара две години за нанасяне на средна телесна повреда. Освен това в полицията имат една много дебела папка с името му. Държат го под око от доста години. Засичали са го с много неприятни личности. И макар да има само една присъда, момчетата ни го смятат за опасен.

— Напълно споделям мнението им! — възкликнах. — А освен него има и един човек на име Дейвид Бейкър. Не мисля, че е обичал Ричард повече от Дуги, макар и да не желае да си го признае.

— Аха, двамата са имали един много сериозен скандал, нали така? Не можехме да разберем за какво точно. Бейкър твърди, че е било за стратегическите направления на компанията, но не било сериозно.

— Е, аз не съм толкова сигурен.

— Знаете ли каква е била истинската причина за спора им?

Поклатих глава и отпих от бирата си.

— Да ви кажа, Дейвид е страшно амбициозен.

— Е и?

— Да, прав сте — въздъхнах аз. — И какво от това? Не мога да проумея защо му е притрябвало да убива Ричард.

— Но имате някакво подозрение?

— Дори не е и подозрение — изрекох отчаяно. — Никога до този момент не съм се изправял лице в лице с убиец и дори не знам как изглежда човек, отнел живота на друг. Просто не мога да си представя човек от обкръжението на Ричард способен на такава постъпка. Вероятно дори и не трябваше да го споменавам.