Майкл Ридпат - Борсов посредник

С крайчеца на окото си забелязах нещо. Погледнах напред. Той бе застанал точно пред мен. Проклятие!

Замахна към мен и аз имах време само да отскоча. На свой ред също замахнах, но само след секунди всичко свърши. Бях изненадан, а Алекс беше много бърз. Скоро пясъкът се надигна срещу мен и после мракът покри всичко.

Смъкнах виртуалните очила.

— По дяволите! — възкликнах. Сърцето ми биеше лудо, бях мокър от пот. И преди бях играл тази странна компютърна игра, но никога не бях изпитвал нещо подобно.

Алекс също свали шлема и се ухили:

— Почти се справихте.

— Казах ти, че е добър — обърна се Рейчъл към мен. — Хареса ли ти, Алекс?

— Не беше никак зле. Тази специално ми допада. Бягането е особено реалистично. Да, беше много добре. Мога ли да си я запазя?

— Разбира се — отвърна тя.

Останахме при него целия следобед и си тръгнахме едва към седем. Отидохме направо на събирането у Дейвид Бейкър.

— Господи! — възкликнах, когато вече бяхме в колата. — А е толкова млад! Сигурно е ужасно за него. И за теб.

Рейчъл кимна.

— Правя каквото мога с виртуалната действителност. Надявам се да му помага.

Аз също се надявах.

Квартирата на Дейвид Бейкър се намираше в една елегантна част на единбургския Ню Таун. Беше единият от двата апартамента на втория етаж на едно импозантно викторианско здание.

— А, вие значи идвате заедно — подхвърли Дейвид, когато ни отвори. — Влизайте, влизайте. Какво ще пиете?

Уили вече беше тук, а също и две жени, които не познавах.

— Нека ви представя — каза Дейвид. — Това е Ани Грейнджър… — Кимнах на слабата жена с очила и лукава усмивка, седнала до Уили. — А това е съпругата ми Пат.

Тя беше висока жена с дълга червена коса и зелени очи. Носеше дълга пола и риза от синя коприна върху бяла фланелка с къси ръкави. Никакъв грим. Изобщо не отговаряше на представата, която си бях изградил за съпругата на Дейвид Бейкър.

— Здравейте — подаде ми ръка тя. — Дейвид ми е разказвал много за вас. Съжалявам много за брат ви.

— Благодаря ви — отвърнах.

Тя целуна Рейчъл по бузата и двете се заприказваха като стари приятелки.

Разговарях с Дейвид, Уили и приятелката му Ани. Тя притежаваше малко изкривено чувство за хумор и обичаше да се присмива на Уили.

По време на вечерята седях до Пат.

— Как ви допадна налудничавият свят на виртуалната реалност? — запита ме тя.

— Стимулиращо — отвърнах с усмивка.

— Така си и мислех. Дейвид ми е разказвал малко за нея, макар че никога не съм използвала някоя от машините ви. — Потрепери. — Брр, струва ми се доста страшничко! Направо ми настръхва кожата.

Замислих се за тирадата на Дуги срещу виртуалните перверзни типове.

— Има нещо такова. Но, от друга страна, може да бъде от голяма полза. — Описах й следобеда си с Рейчъл и Алекс.

Тя слушаше с интерес.

— Иска ми се Дейв да ми разказва повече за тия неща. Защото обикновено само слушам за продажби, перспективни клиенти, срещи и сделки.

— Говори ли много за работата си у дома?

— Да. За него тя е от първостепенна важност. Само тя му е на ума през цялото време.

Това, изглежда, беше състояние, характерно за целия персонал на „Феър Систъмс“. Дори и аз май нямаше да се спася.

— С какво се занимавате?

— Помагам при управлението на едно общежитие за бездомни хора на върха на хълма в Лайт Уок.

— Наистина ли? — Това ме изненада много.

— Да. Е, не всички от тях са бездомни. Но всички са безпомощни. Повечето от тях просто не могат да се оправят в живота. — Забеляза изражението ми и се разсмя. — Не е толкова рядко, знаете.

— Да, знам, че не е — отвърнах объркан. — Но не е ли това…

— … малко странно, че съпругата на Дейв се занимава с такива неща? — прекъсна ме тя.

— Сигурно не — признах си аз.

— Е, сигурно има доста неща, които не знаете за него.

— О, наистина ли? — възкликнах.

— Да. Запознахме се в Уганда преди девет години.

— Но какво сте правили там? А той какво е правил там?

— Дейв вършеше някаква работа за Световната банка, а аз работех като доброволка за Оксфам.

— Не знаех, че Дейвид е работил за Световната банка.

— О, да. Той беше голям идеалист. Току-що дипломирал се със специалност икономика на развиващите се страни в съсекския университет. Беше убеден, че ако развитите държави се погрижат, лесно биха премахнали бедността на Третия свят. И той искаше да им покаже как.

— Голяма амбиция.

— Да. Но достойна.

— А вие? Защо отидохте там?

— Не можех просто така да седя със скръстени ръце, докато през това време хората умираха от глад — изрече със срамежлива усмивка. — Просто не мога.