Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Как върви? — запита Карън.

— Доста добре — отвърнах. — Налага ми се да уча страшно много неща страшно бързо. Освен това вече имах първата си среща с инвестиционните банкери. Беше очарователно. — Разказах й за обяда със Скот Уагнър.

— Струва ми се, че ще се чувства като риба във вода в „Харисън Брадърс“.

— Според мен ще бъде нещо прекалено дори и за нас. А иначе какво става в Лондон?

— Големи новини.

— Какво?

— Джак уволни Сали!

— Не думай! Какъв гадняр!

— Почакай, не е толкова страшно — отвърна възбудено тя.

— Защо? Какво стана?

— Ами, както можеш да предположиш, бях страшно ядосана заради това. В един миг момичето седи до мен и в следващия изчезва. Не й дадоха възможност дори да се сбогува.

— Да. И преди съм ставал свидетел на такива гадости. — Всеки от нас имаше такива преживявания.

— И така, отивам при Боб Форестър. Казвам му, че според мен от Сали ще излезе отличен агент по продажбите, ако й дадем възможност, разбира се. Казах му, че ще й отделям повече време, и аз ще нося отговорността, ако нищо не се получи. И тогава представи си какво ми изтърсва той.

— Какво?

— Казва, че след уикенда ще има голяма реорганизация и в понеделник Джак Тенко вече няма да е на работа при нас.

— Ура!

— Точно. Каза ми да позвъня на Сали у дома й и да й кажа да си вземе няколко дни отпуск и както обикновено в понеделник да дойде на работа.

— Добре свършено — казах. — Гордея се с теб.

— В действителност и аз се гордея със себе си.

— И какво се канят да правят с теб?

— Ще ме държат в Лондон, като по всяка вероятност ще ме натоварят и с нови отговорности, каза ми Боб. Освен това ме помоли да държа под око собствения му портфейл.

— Това е добре. — Карън си я биваше доста повече от мен и политиката. Изобщо не бях изненадан, че в резултат на цялата работа щеше да получи повишение. Може би трябваше да я докарам в Шотландия да се оправя с Дейвид Бейкър, което ме подсети да й кажа: — Канен съм на вечеря в събота в Единбург. Искаш ли да дойдеш?

— Съжалявам, но приех поканата на Питър Тусън. Не мога да му откажа. Клиент е.

— О, хайде, Карън — замолих я.

Тя се поколеба.

— Не, просто не мога. След като съм дала дума, нямам сърце да го излъжа. По-добре да не го правя.

Въздъхнах. Толкова ми липсваше.

— Е, добре. Ще се чуем по-късно.

Събота сутринта бях във фабриката. Имах цяла папка с документи и куп електронна поща, които трябваше да обработя. Хората очакваха от мен решения.

В два часа отидох да взема Рейчъл. Имахме среща с брат й Алекс. Тя седеше до бюрото на Анди Кетъринг с Кийт Нюол. Кийт се люлееше на стола си и говореше бързо:

— Това е хаос, Рейчъл. Остави ни двамата с Анди да работим, ще се оправим.

Тя въздъхна и се обърна към Анди:

— Имаш ли време да се справиш с това без помощ?

След като внимателно бе слушал тирадата на Кийт, той отвърна:

— Предполагам. Не виждам някой да умира чак толкова за сън. А и ти ще бъдеш наблизо, ако падна в несвяст, нали?

— Да, ще бъда — въздъхна пак Рейчъл. — Добре, Кийт. Но имаш на разположение само четири дни. И после искам резултати.

— Имаш ги — ухили се той.

Рейчъл се извърна към мен:

— Още имаме проблеми със софтуера за Феър Рендър.

— Сериозно ли е?

— Винаги е сериозно, но не се тревожи, ще се справим с проблемите, нали, момчета?

— Разбира се — потвърди Кийт.

— Готов ли си? — запита ме тя.

— Когато кажеш.

— Добре, да тръгваме. Само да си взема комплекта.

Изчезна в кабинета си и се появи с голям сак. Качихме се в беемвето и се отправихме към една малка болница в предградията на Единбург.

— Какво се е случило с брат ти? — запитах.

— Преди шест месеца пострада по време на мач по ръгби — отвърна тя с равен глас. — Парализиран е от кръста надолу.

— О, не! Това… завинаги ли е?

— Не знаем. След два месеца ще изпробват върху него някакъв нов метод в хирургията. Може да се възстанови или да остане както си е.

— Колко е голям?

— На двайсет и две. Току-що бе започнал работа в една счетоводна фирма. Навремето играеше ръгби за единбургския университет и току-що се бе включил в отбора на уотсънианците. Пострада още във втория мач.

— Бедното момче.

Той седеше в инвалидна количка в стаята си до френските прозорци, които се отваряха към градината. Четеше книга. Стаята беше малка, с легло, телевизор, два стола и портативен компютър. Леглото беше обградено със сложна медицинска апаратура.

Лицето му светна, щом видя на Рейчъл. Тя се приведе и го целуна.