Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Започни с тези. След като ги прочетеш, ще поговорим.

Дейвид сдържа думата си и следващата сутрин успях да се нанеса в кабинета на Ричард. Окачих по стените фотографиите на прототипните машини за виртуална реалност и се научих как да включвам електронния прозорец. Той разкриваше гледката на Фърт ъв Форт от Къркхейвън. Остров Мей с двата си фара се виждаше съвсем ясно на изток. Морето се вълнуваше и рибарски лодки се клатушкаха на влизане и излизане от залива.

Огледах кабинета. Беше малък, но си беше мой. Никога до този момент не бях разполагал със собствен кабинет. Изпитах лека клаустрофобия и самота; бях свикнал да има стотици хора около мен. Отворих широко вратата на кабинета.

Сюзан, секретарката на Ричард, а сега моя, влезе.

— Мога ли да ви донеса чаша чай или нещо друго?

— Не, нека аз ви донеса.

Накрая и двамата отидохме до автомата за чай.

— Хубаво е, че в кабинета пак има човек — каза тя на връщане. — Особено когато е братът на Ричард.

— Дълго време ли работихте при него?

— Три години. Беше добър началник, макар и да работеше прекалено много.

— Тук май всички страдат от това заболяване — забелязах.

— Аха. Но те го правят, защото им доставя удоволствие.

— Липсва ли ви?

— Да, липсва ми. Цялата фабрика се превърна в нещо ужасно, след като него вече го няма.

— Да, знам, че не ще мога да го заместя — казах, — но ще дам всичко от себе си за компанията и хората в нея. Заради него, както и заради всичко останало.

— Сигурна съм, че ще го направите. Нали знаете, приличате си доста — каза Сюзан, измервайки ме с поглед. — Всички ви съчувстваме и ще дадем всичко от себе си, за да ви помогнем.

— Благодаря. — Усмихнах се и отнесох чая си в кабинета. Компанията представляваше едно голямо семейство и след като това е било семейството на Ричард, значи сега беше и мое.

Седнах на гладкото черно бюро и се замислих за компанията. Дейвид Бейкър ме притесняваше. Определено беше много добър в работата си. И определено аз не му допадах. Трябваше по някакъв начин да се науча да управлявам компанията, без да го настройвам до такава степен, че да го загубим. Не можехме да си го позволим. Зачудих се каква ли е била причината за големия му скандал с Ричард.

Рейчъл също ми бе направила голямо впечатление и аз се чувствах далеч по-сигурен с нея. В технологично отношение ставаше ясно, че „Феър Систъмс“ са могъща компания. Имахме нужда само да пробием на пазара: масово производство и масов маркетинг, който да смъкне цените на системите за виртуална реалност, така че да станат достъпни за всекиго. Това би означавало голям риск дори и за компания с възможностите на Ай Би Ем. А за „Феър Систъмс“ изглеждаше направо невъзможно.

Теорията на Стив Шварц, че някакъв купувач трупа ценни книжа на компанията на ниски цени с помощта на „Уагнър Филипс“ продължаваше да ме безпокои. Е, сега имах прекрасната възможност да науча нещо повече за това. Двамата с Уили щяхме да имаме удоволствието да обядваме със самия господин Уагнър.

Включих компютъра. Той издаде звуков сигнал, известявайки ме, че имам писмо по електронната поща. С усмивка, че присъствието ми в компанията е било забелязано и от компютъра, дадох командите, за да отворя съобщението.

Усмивката изчезна от устните ми.

Откажи се. Отивай си. С „Феър Систъмс“ е свършено.

Скот Уагнър изглеждаше великолепно: с широки рамене, изпъващи отлично скроен и ушит костюм; с бронзов загар на лицето. Сините му очи не се отделяха и за миг от моите, докато говореше. Гъстата му коса беше добре оформена. Стегнатото му тридесет и пет годишно тяло излъчваше сила.

Говореше с мек, приятен за ухото американски акцент и с ясна дикция. Искрен.

От три дни беше в Кралството, за да си избере възможен кандидат за емитиране чрез Националната асоциация на борсовите дилъри и искаше да се запознае с мен и Уили. Уили не криеше ужаса си от него, като ту се ласкаеше от оказаното му внимание, ту изпитваше безумен страх от присъствието му. Докато гостът ни се настаняваше, той ми напомни донякъде за Дейвид Бейкър, макар че притежаваше далеч по-висока класа от него. Той представляваше онова, което Дейвид лелееше да стане.

Намирахме се в ресторанта на хотела „Болбърни Хаус“, навремето представлявал резиденцията на местния земевладелец, когато Гленротс бил само едно имение между селца. Бяхме първите посетители в елегантната трапезария; Уагнър държеше да хване самолета в три часа от летището в Единбург.