Майкл Ридпат - Борсов посредник

Когато влязохме в кабинета на Рейчъл, тя попита:

— И така, какво искаш да ти разкажа?

— Бих искал да знам повече за приложенията на нашата система за виртуална реалност. Ние не правим всичките програми при нас, нали? Кой пише софтуера?

— Това е именно мястото, където стратегията на Ричард се оказа наистина изумителна. Поддържаме връзка със софтуерни компании, които са много добри в своите области: автомобилен дизайн, образование, симулации на военни ситуации и други. Снабдяваме ги с изграждащия светове софтуер на „Феър Систъмс“, както и с хардуерната й продукция, като ги подтикваме да създават приложения, свързани с виртуалната реалност. Ричард ги убеди, че виртуалната реалност вече хлопа на вратата, но ще я отвори само с технологичния ключ на „Феър Систъмс“. При начина обаче, по който той работеше, те всички остават независими. Не можем да си позволим да ги закупим, а и не искаме.

— И как тогава им се заплаща?

— Само една част в пари. Те имат достъп до идеите и оборудването на всяка една от другите компании. По целия свят съществуват дребни фирми, които търсят нови области за приложение на нашата технология. — Рейчъл вече навлизаше в любимата си тема. — Например по-голямата част от работата по „Бондскейп“ изобщо не беше свършена от Ричард, а от една компания, специализирана в банков софтуер, със седалище в Ню Йорк. В рамките на три месеца ще имаме петнадесет нови пакета с приложения за виртуална реалност. „Бондскейп“ е едно от тях. Всички изчакват системите за виртуална реалност да влязат в масово производство на една поносима цена.

— И „Феър Систъмс“ ще бъде един от основните производители?

— Точно така. Ние правим всичко това и си получаваме заслужено лъвския пай.

Това ме впечатли. Стори ми се вълшебен и с минимални разходи начин да се вредиш на гребена на вълната на задаващата се революция, наречена виртуална реалност.

— Как поддържате връзка с толкова много хора?

— С електронната поща. Сега вече всички общуват по този начин. Функционира добре, особено когато работиш върху някой проблем, свързан с компютърната индустрия. Можеш да си разменяш с всеки компютърни файлове, както и текстови съобщения. Колегите в залата предпочитат да се свързват по електронната поща. Така не нарушават тишината и мисловния процес на останалите.

Погледнах към програмистите до кабинета на Ричард.

— Уолтър също ли е в системата?

— О, да. Често пъти това е единственият начин да поддържаме връзка с него. Ще накарам някого да те свърже, след като се нанесеш в кабинета на Ричард.

— Благодаря ти. — Прехвърлих съобщенията на екрана. Имаше едно, което започваше с думите: „Какво става, по дяволите…“.

Помолих Рейчъл да го извика. Тя го стори, макар и неохотно. Беше съобщение от Мат Грегори. Най-отгоре имаше днешна дата.

— Какво става, по дяволите, момчета? Сега, след като Ричард вече го няма, с кого да разговарям? Във всеки случай не с оня тъп задник Бейкър, в случай че се чудите кого имам предвид. Ще продавате ли? Още ли правите машини за виртуална реалност? Какво става?

Младата жена ме наблюдаваше внимателно. Изсмях се.

— Каквото му е на ума, това му е и на езика, нали?

— Всички са такива.

— Ще трябва да си поговорим — казах. — А може би не е зле да разговарям с всички тях.

— Да — каза Рейчъл. — Няма да навреди.

Така че съставих правдоподобно и оптимистично съобщение. Казвах, че нещата няма да се променят и че Рейчъл ще помага на всеки, който се нуждае. Казах, че се гордея с компанията на брат си и ще направя всичко възможно за нея. Знаех, че аудиторията ми е настроена скептично, но се надявах, че съм налучкал верния тон. Рейчъл изглеждаше доволна от текста, така че го разпратихме по мрежата. Усещането да се намирам сред такава общност, напредваща към една обща цел, беше изумително. Целта на Ричард.

— Ти каза, че всичко, от което се нуждаем, е цените на системите за виртуална реалност да паднат. Кога ще стане това? — запитах.

— Уф, не знам. Може би след година или две.

Зачудих се защо отговорът й беше толкова уклончив. Може би беше смутена, че въпреки всички обещания на Ричард до края имаше още дълъг път. Реших обаче, че тук се крие и нещо друго.

— Какви са пречките? — запитах.

— Първото е ресурсите на компютъра. Всяка виртуална система използва голяма част от процесорната мощност. В момента използваме работни станции на „Силикон Графикс“, за да работим с нашите вълшебни системи. За един масов пазар обаче трябва да разработим система, която да е пригодена за стандартен персонален компютър.