Майкл Ридпат - Борсов посредник

Скочих възмутен.

Дуги се ухили:

— С „Феър Систъмс“ е свършено. А сега защо не си вървите в гадната си фабрика, докато си е още на мястото?

Рейчъл внимателно се изправи и излезе от стаята. Последвах я.

— Невероятно! — възкликнах, докато слизахме по стълбите. — Какво само каза за Ричард! Какво копеле!

— Той не е на себе си — каза тя.

— А и кучето му никак не ми хареса.

Рейчъл потръпна.

— Веднъж ухапа Кийт. Просто скочи върху него. Още има белег.

— Да, ще ти кажа нещо. Изобщо да не се надява, че ще се огънем под заплахите му. Може да прави каквото си иска с шибаното си писмо!

Хвърлих поглед към младата жена.

— На какво се смееш?

— Говориш също като брат си.

Качихме се в колата и потеглихме.

— Има едно нещо, което не разбирам — каза тя.

— Кое е то?

— Защо Дуги не е публикувал вече писмото на Бърджи? Дал е една седмица срок на Ричард. Обаче той явно го е пратил на майната му. Защо тогава не го е публикувал?

— Знаеш ли какво всъщност се е случило на онова момче с мотоциклета? — запитах.

— Не, не знам. Но нещастният случай ме озадачава. Вложили сме големи усилия в изпитването на оборудването си. Не би трябвало да води до такива инциденти.

— Разследвахте ли го?

— Не. След като Бърджи оттегли иска си за обезщетение.

— Не би ли следвало да провериш все пак какво е станало в действителност?

Рейчъл ме изгледа студено.

— Още не си станал главен директор.

— Виж, ако една от машините ни наистина е довела Джонатан Бърджи до катастрофа, трябва да го знаем със сигурност.

— Добре — съгласи се тя неохотно. — Ще проверя.

Замислих се над думите на Дуги.

— Някои от твърденията му за рисковете от виртуалната реалност наистина имат логика.

— Аха — отвърна Рейчъл.

— На какво мнение беше Ричард за виртуалната действителност?

— Според него тя е благо. Ричард беше оптимист относно човешката същност. Той просто притежаваше дарбата да съзира ползата за човечеството. Дуги е песимист. За него човечеството е грешно и виртуалната реалност ще влоши още повече нещата.

— А ти какво мислиш?

— Предполагам, че съм някъде по средата — каза тя. — Дуги е прав, тя може да причини и добро, и зло. Работата ми като учен е да разширявам хоризонтите на човешкото  познание. Не мога да бъда отговорна за онова, в което хората ще го приложат. Ако има проблем, той е в неправилното й използване от обществото, а не в самата виртуална действителност. — Извърна се към мен. — Следващата седмица ще се видя с брат си. Искаш ли да дойдеш?

Поканата й ме изненада; явно целеше нещо.

— Да — отвърнах. — Имаш ли нещо против, ако те попитам защо?

Тя се усмихна.

— Ще видиш.

Същия следобед хванах самолета за Лондон, като оставих колата на единбургското летище. Знаех, че скоро ще се върна.

Още бях под въздействието на срещата си с Дуги.

Какво щеше да стане, ако той се окажеше прав?

Докато самолетът се отделяше от пистата, аз се замислих за промените, настъпили в живота ми. Започвах да разбирам проблемите на Ричард. Бях привлечен от възможността да оглавя „Феър Систъмс“, макар и само за няколко месеца. Щеше да е трудно, дяволски трудно. Но това щеше да е едновременно и предизвикателство, възможност да докажа себе си извън познатия свят на търговията с ценни книжа. Бях поласкан от доверието на баща си, особено от това на Соренсън. След като той твърдеше, че ще се справя, значи наистина можех да се справя.

Все още бях убеден, че най-добрият вариант беше компанията да се продаде, но се налагаше да изчакам три месеца, преди да успея да убедя баща си. Без неговата двадесетпроцентова подкрепа продажбата беше почти невъзможна. А междувременно като генерален директор щях да се опитам да спася компанията. Ако не успеех, щях поне да имам утехата, че съм направил всичко възможно.

— Защо не? — отвърна Карън. — Идеята ми се струва добра. Сигурна съм, че ще се справиш.

— Ще се опитам да се връщам през уикендите — казах.

— Ще се радвам много, ако имаш възможност, но ми се струва, че цялото ти време ще е ангажирано. За мен не се тревожи. Ще оцелея. Това са само три месеца.

Сигурно тайно съм се надявал, че тя със сълзи на очи ще ме моли да не я напускам. Би ми било достатъчно дори и едно малко съжаление за предстоящото ми отсъствие. И все пак тя ме разбираше.

— Как ще се оправиш в „Харисън“? — попита.

— Не мисля, че ще имам проблеми. Боб сигурно ще ме пусне. Не може да си позволи да ме загуби. Сигурен съм, че Ед ще се справи, това дори ще му бъде от полза да потъргува, без да съм до него. — Аз я прегърнах. — Добре ли си? Изглеждаш ми уморена. — Беше бледа и очите й бяха подпухнали.