Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Но това ще бъдат съвсем малко на брой хора?

— Така си мислите. Обаче ще се изненадате колко много на пръв поглед нормални хора са способни да изнасилват и да измъчват, особено ако няма кой да ги възпира. Всички знаем какво може да върши човек по време на война. Служителите на Гестапо са имали близки, жени и деца. Обикновено войната изкарва на повърхността най-лошото у човека. А сега това ще бъде провокирано от виртуалната действителност.

— Добре — произнесох. — Съгласен съм, че порнографията и насилието трябва да бъдат контролирани. Но какво ще кажем тогава за полезните неща, които могат да се извлекат с помощта на виртуалната реалност?

— Когато човек прекарва голяма част от времето си в един виртуален свят, той започва да губи същината на човечността. Изтръгва се от естествения свят, от околната среда, от обществото, като се озовава в нещо съвършено изкуствено. Обществото ще се разпадне, ако ние спрем да бъдем хора и вместо това се превърнем в консумиращи удоволствия придатъци към компютрите. — Речта му се лееше гладко, а гневът му се засилваше. — Но знаете ли какво ме вбесява?

— Какво?

— Кой мислите, че ще предпочете тия виртуални светове? Това няма да бъдат обичайните потребители. О, не, това ще е някоя могъща корпорация, такава като „Майкрософт“, или „Нюз Интернешънъл“, или правителството. Ще промият мозъците ни. О, няма да го усетим, но ще ни казват какво да правим, какво да мислим, как да се държим. Всички ще живеем задружно в света на Силиконовата долина и на Холивуд, света на нездравите емоции и мекушавите псевдолиберални сантименталности. Това е днес. След тридесет години някой диктатор ще контролира мозъците ни по начини, за които Гьобелс дори и не е сънувал. — Той потръпна. — Господи! Представям си какво би станало, ако Тачър съумееше да се вмъкне в главите ни посредством виртуалната реалност.

Очите му блестяха от възбуда. Той изрече името „Тачър“ с цялото презрение на човек, прекарал последните десет години в протести. Ставаше ясно, че добре беше обмислил всичко и си вярваше. Лошото беше, че и аз започнах да му вярвам.

— Добре. Разбирам, че се страхувате от виртуалната реалност. Но какво ще ми кажете за искането ви да се забрани разпространението на системите в обществото?

— Бих искал да унищожа всяка машина за виртуална реалност и да предотвратя по-нататъшното им производство — каза Дуги. — Но за съжаление виртуалната реалност вече е сред нас. Но ако успеем да ограничим ползването й само от професионалисти, тогава ще успеем да предотвратим промиването на мозъците. Това е най-важната задача пред нашата организация.

— Разбирам. А какво представлява тя?

— Ние сме хора, които виждат в бъдещето и това, което виждат там, не им допада.

— Имате ли ръководител?

— Не. Просто поддържаме връзка.

— С това ли? — кимнах към компютъра.

Той вдигна рамене:

— Вярвате ли в насилието като средство за постигане на целите си?

— А вие? Бихте ли прибягнали до насилие, за да спрете виртуалната реалност?

— Понякога човек трябва да използва насилие, за да запази онова, което е негова собственост. Това, в което вярва. — Гласът му се извиси. — Правителствата, промишлеността, големите компании, всички те използват хората. И когато им изсмучат силите, ги захвърлят на боклука. От столетия правят това с телата ни. Сега започнаха и с душите ни. Но аз ще се боря срещу това. Ще се боря по всички възможни начини. — Замълча за миг. — Е, вие ме запитахте какво мисля за виртуалната реалност. Сега вече знаете. Ще държите ли машините си далеч от обикновените хора? Аз все още разполагам с онова писмо, да знаете.

Тъмните му очи се забиваха като свредели в мен, като едновременно ме предизвикваха и ми се присмиваха.

— Какъв беше отговорът на Ричард?

— Не ми отговори.

— Той изобщо разговаря ли с вас на тази тема?

— Не, не ми се е обаждал. Но аз не съм изненадан.

— Не сте ли се срещали с него, за да го обсъждате? В Къркхейвън например?

Дуги ме изгледа с презрение.

— Само преди няколко часа ми се наложи да отговарям на тъпите ченгета, нямам намерение да понасям подобни гадости от когото и да било. Не съм го убил. Не съм подпалвал къщичката. — Усмихна се злобно. Но знаете ли, ще ви призная нещичко. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се, че мръсната му дребничка компания загива. Той ме залъгваше с думите за сплотената групичка от талантливи хора, които разширяват границите на познанието. А просто искаше да забогатее като всички останали. Не се безпокоеше, че виртуалната реалност ще отрови обществото ни и ще осакати душите на милиони хора.