Майкл Ридпат - Борсов посредник

— А тя има ли някакви контакти с хора, които притежават или търгуват акции на „Феър Систъмс“?

— Разбира се, че не!

— Спокойно, господин Феърфакс, просто ни отговорете на въпроса.

— Нека ви спестя време — казах аз, като успях да сподавя гнева си. — Изобщо не съм разполагал с вътрешна информация за „Феър Систъмс“. На практика не знам нищо за компанията. Нито пък Карън. В действителност тя знае още по-малко и от мен. Така че не сме разполагали с абсолютно нищо, което да кажем на когото и да било, дори и да сме имали това желание. А и защо всъщност да го правим? Акциите падат, а не се качват. Какъв смисъл би имало да се мъчим да уговаряме някого да купи от тях? Този купувач само би загубил от сделката.

Огледах ги и двамата. Сивите очи на Доналдсън не се откъсваха от моите. Знаех, че думите ми имат смисъл, и доколкото виждах, на него това също му беше ясно.

— Добре, господин Феърфакс. Може да се наложи пак да се срещнем.

Отпуснах се. Той ми вярваше. А аз имах желание да им помогна. В известен смисъл аз бях доволен, че ми задава трудни въпроси.

— Нямам нищо против — отвърнах.

— Благодаря ви за чая — каза той и се надигна. — Между другото, гледайте да не докосвате нищо в къщичката за лодки. Там има голям обем техническа документация, която бихме искали да разгледаме с Рейчъл Уокър.

— Чудесно — казах аз и ги изпратих до вратата. Последното нещо, което желаех, беше отново да вляза там.

Карах бързо към Гленротс. Колкото повече размишлявах над това, толкова по-необосновани ми изглеждаха подозренията на Доналдсън за злоупотреба с вътрешна информация. За да може да търгува с помощта на вътрешна информация, човек трябва да разполага с такава. Аз не разполагах с никаква, като се изключи разговорът ни с Ричард за финансовите проблеми. Но това се бе случило само няколко дни преди да го убият. Карън също не знаеше нищо.

Още изпитвах известна нервност. В Ситито дори и най-слабият намек, че си бил замесен в нещо незаконно, можеше да те провали. Молех се само Доналдсън да не задава прекалено много въпроси.

Замислих се над странните раздвижвания в цените на акциите. От малкото, което ми беше известно, те бяха обикновено нагоре, точно преди да настъпи поглъщането, тъй като хората, които разполагат с вътрешна информация, купуват акции в очакване да се обяви поглъщането. Но акциите на „Феър Систъмс“ бяха паднали. Въпреки теориите на Ричард не виждах нищо мистериозно в този факт.

Пристигнах в Гленротс към обяд. Градчето се бе разпростряло в подножията на три ниски хълма. Беше заобиколено с концентричните пръстени на индустриалните предградия, всеки от които съдържаше правоъгълни метални фабрични корпуси без прозорци. Небето бе покрито със сиви облаци. Почти всичко беше замряло, нямаше силни шумове или пушеци. Каквито и машини да се криеха зад металните стени, те си жужаха спокойно.

Ричард ми беше разказвал за Гленротс. Той бил издигнат през четиридесетте години на века под името Ню Таун и се разраствал с миньорите, които прииждали от Западна Шотландия да работят в огромното каменовъглено находище Ротс. То обаче се оказало, че е необработваемо, и било затворено след няколко години. От този момент градчето се превърнало в шотландската „Силициева долина“ и съумяло да привлече чуждестранни инвестиции, голяма част от които били във високотехнологичните промишлености. Най-големият работодател била американската компания „Хюз Електроникс“.

Фабриката „Феър Систъмс“ се намираше в средата на едно индустриално предградие. Когато крупна местна компютърна компания банкрутирала преди три години. Ричард успял да наеме изгодно мощностите й.

Сградата представляваше голяма правоъгълна сива метална кутия. Емблемата на компанията се виждаше на няколко места по фасадата й; представляваше оранжево изгряващо слънце с думите „Феър Систъмс“, които я пресичаха. Единствените прозорци бяха в предната част на сградата.

Паркирах и тръгнах по чакъла покрай градинката пред фабриката. Хилави млади дръвчета стърчаха от лехичките. От двете страни се издигаха подобни безлични фабрики, а от другата имаше пустеещо място, простиращо се до близкия хълм, на който пасяха крави.

Дежурната в приемната беше с много къса червеникава коса, носеше черна рокля. Видях един дебел том „Ана Каренина“ на съседния до бюрото й стол. След като произнесох името си, тя ме дари със съчувствена усмивка. Помоли ме да седна и да изчакам господин Соренсън.