Майкл Ридпат - Борсов посредник

Така че седнах и зачаках. Бях изпълнен с любопитство да разгледам фабриката. Тя бе играла толкова важна роля в живота на Ричард, а най-вероятно и в смъртта му.

Две минути по-късно Соренсън нахлу в приемната, следван от мъж, когото не познавах.

— Марк, радвам се, че дойде. Вчера беше хубав ден, нали? — Той ми протегна ръка и аз я стиснах. — Ще съм зает през по-голямата част от деня, така че няма да мога да те разведа. Но това може би ще е за хубаво. Защото Дейвид, запознайте се, и Рейчъл ще ти покажат фабриката.

Дейвид Бейкър протегна ръка.

— Добре дошли във „Феър Систъмс“, Марк.

Акцентът му представляваше странна комбинация от меко шотландско наречие с американска интонация. Беше тридесетгодишен, среден на ръст, мършав, с гъста тъмна коса, пригладена с брилянтин. Малките му очички ме пронизваха. Носеше костюм италианска изработка и кафяви обувки. Една вратовръзка „Хермес“ беше закопчана за ризата му със сребърна игла. Червени презрамки надзъртаха изпод сакото му. Не изглеждаше много на място в тази сива шотландска фабрика. Същото обаче се отнасяше и за мен с характерния ми костюм за лондонското Сити.

— Искрено съжалявам за брат ви. Бяхме приятели. Това беше ужасяващ удар. Никой тук още не може да го повярва.

— Благодаря ви — изрекох учтиво.

Последва неловка пауза. Бях започвал да привиквам и към тях.

— А, да се качим горе — предложи Дейвид. — Мисля, че не е зле първо да си поговорим тримата с Рейчъл Уокър. След това вече ще ви разведа из фабриката и ще ви запозная с Уили Дънкан, нашия финансов директор.

— Ще се присъединя към вас по-късно — каза Соренсън. — Ако ти потрябвам, в кабинета на Ричард съм.

Тръгнахме по един дълъг коридор, между стъклени стени; зад тях се виждаше някакво стълпотворение от пластмаса, електроника и хора в ярки сини комбинезони, които се движеха сред тях. Плакати с реклама на системите за виртуална реалност покриваха стените; оранжевата емблема на „Феър Систъмс“ беше навсякъде. Отнякъде се чуваше попмузика. Изкачихме стълбите до един подобен коридор, но тук зад стените се намираха познатите кутийки на кабинетите. Килимите бяха светлосиви, а по-голямата част от мебелите — черни, макар и тук-там да се мяркаха чудновати отблясъци от синя или оранжева пластмаса. Това беше свят, обърнат отвътре навън. Външните стени нямаха прозорци; всички вътрешни стени бяха стъклени.

Дейвид ме въведе в нещо, което напомняше зала за пресконференции. До едната стена имаше голям екран, до който се виждаха компютър с шлемов комплект, триизмерна мишка и клавиатура. Дълга овална маса се простираше по дължината на стаята, а върху друга по-малка имаше още два компютъра. В тавана бяха вградени портативни камери, насочени към креслата под тях.

— Това е залата за съвещания на съвета на директорите — обясни Дейвид. — Използваме го за демонстрации. Тук дори можете да се срещнете виртуално с половината хора в залата, а с останалите — по отдалечените им места. Невинаги е практично, но поне е впечатляващо. Заповядайте, седнете.

Седнах от едната страна на масата, а Дейвид — от другата, като положи красива кожена папка отгоре. В нея имаше един блестящ бял бележник и няколко визитни картички. Подаде ми една.

— Стари са — предупреди ме той. — На нея трябва да пише „управителен директор“. Рейчъл ще пристигне всеки момент.

— Мислех, че двамата с Рейчъл сте управляващи директори?

Той ме изгледа подозрително.

— О, точно така. Но аз се занимавам с деловите страни на бизнеса, докато тя е страхотен технически ум. — После повтори: — Страхотен технически ум. — Произнесе го така, сякаш това обясняваше защо Рейчъл не е способна да използва мозъка си за каквато и да било друга полезна дейност.

Точно в този момент вратата се отвори и млада жена влезе в залата с пластмасова димяща чашка с кафе. Отметна дългата си кестенява коса от очите и ми подаде ръка.

— Здравейте. Аз съм Рейчъл Уокър, приятно ми е. — Имаше приятен мек шотландски акцент и нисък дрезгав глас.

— Марк Феърфакс. Радвам се да се запозная с вас — казах.

Тя седна до Дейвид Бейкър и извади пакет „Марлборо“. Понечи да запали, после ме погледна и попита:

— Вие не пушите, нали?

Поклатих глава.

— Аз пък останах с впечатлението, че пушите — каза тя. — Много рядко се лъжа.

Дейвид се прокашля и попита:

— Доколко сте запознати с „Феър Систъмс“?

— Почти никак. Ричард ми е разказвал малко. Четох документацията по емисията, но това беше преди няколко месеца. Използвал съм една система.