Майкл Ридпат - Борсов посредник

Той отвори друга врата, която извеждаше извън коридора и внезапно се озовахме в къщичката за лодки на Ричард. Видях познатите купчини компютърно оборудване. Беше тъмно, но долавях шума на вълните отвън.

Ричард стоеше пред нас.

— Някой е дошъл да ме види онази нощ. Аз съм го пуснал в къщата и съм разговарял с него. Вероятно е бил човек, когото познавам. Може да не е бил само един човек. Може би са ми казали, че носят съобщение от теб. И тогава съм ги завел в къщичката за лодки, за да им покажа нещо. — Той се придвижи до мястото близо до вратата, където бях открил тялото му. — Ела по-близо — подкани ни той.

Бавно, съвсем неохотно ние се приближавахме, докато лицето на Ричард не се озова пред нас.

— А сега, Уолтър, ние умираме. Този път заедно.

Внезапно изображението се промени. Този път пред нас застана лице без черти. Лицето на мистериозния убиец.

Убиецът се приведе бавно и вдигна една брадва. Вдигна я над главите ни и я задържа там. Ние се фокусирахме върху острието, сиво, остро, с дребни дървени стърготини, полепнали по ръба. И тогава тя се спусна точно над очите ни. Сгърчих се в момента на виртуалния контакт. Соренсън нададе писък. Брадвата се вдигна за повторен удар, като този път от острието й капеше кръв. Последва нов писък.

Свалих очилата и погледнах телевизионния екран. Соренсън дърпаше шлема си и пищеше. Той се разтърсваше на равномерни интервали. Вътре в него бяхме монтирали едно цилиндрично устройство с накрайник, който се удряше в челото на Соренсън при всеки удар във виртуалния свят. Бяхме го настроили да удря достатъчно силно, за да причинява болка, но не чак дотам, че да изпадне в безсъзнание.

— Той е затворил очите си — каза Рейчъл.

Тя бе инсталирала сензорни устройства в шлема, които наблюдаваха движенията на очните ябълки на Соренсън. Очевидно ефектът от виртуалната реалност можеше да изчезне, ако той държеше очите си затворени.

— Удари го! — наредих.

— Добре — каза Рейчъл. — Ще изключа слушалките на всички. Хайде, огън!

Сърцераздирателен писък се разнесе от високоговорителите на компютъра пред Рейчъл.

— Тук силата е намалена — обясни тя. — Но в слушалките на шлема мощността е усилена доста над това ниво.

Звукът беше продукт на дългогодишни изследвания на „Феър Систъмс“ върху това, какви звуци трябва да се избягват, за да се предотврати възникването на стрес при потребителите на виртуална реалност. Това беше трудно да се опише. Беше изключително пронизителен звук, смесица между писъка на бебе и дращене на нокти по черна дъска.

Продължи десет секунди и после настъпи тишина. В света на Соренсън Ричард му шепнеше:

— Отвори си очите.

— Още са затворени. Да направим ли още един опит? — запита Рейчъл и онзи ужасяващ звук се повтори.

Десетте секунди почти бяха изминали и моите нерви бяха на предела, когато тя възкликна:

— Отвори си очите!

Веднага сложих виртуалните си очила и се върнах в света на Соренсън.

Ричард стоеше пред него, а от челото му се стичаше кръв.

— А сега кажи ми, Уолтър. Кой ме уби?

Соренсън дишаше тежко.

— Не — извика. — Не.

— Нека умрем пак, Уолтър.

Брадвата отново се издигна над нас и отново се стовари. Този път се насилих да гледам.

— Ще увеличавам силата на удара на цилиндъра и ще включа звука — каза ми Рейчъл. — Не се тревожи, няма да го чуваш.

Брадвата се стоварваше неуморно. Той отново запищя.

— Кой беше, Уолтър? — прошепна Ричард.

— Не бях аз! — запищя накрая Соренсън. — Не бях аз инициаторът! Това беше нейна грешка! Тя не трябваше да го прави! Това беше глупаво! Глупаво!

Последва пауза. В слушалките си чувах гласа на Ричард:

— Така е, няма измъкване оттук.

До този момент ние бяхме успявали да използваме внимателно режисирани и предварително програмирани речи за Ричард, които бях записал през последните два дни. Сега обаче трябваше да задавам въпросите си сам. Гласът ми щеше да се синтезира в имитация на този на Ричард, но в реално време.

— Коя беше, Уолтър? — Беше странно да чувам думите си да излизат от устата на Ричард във виртуалния свят, докато ги изговарях. На мен все още ми се струваше, че той наистина говори.

Не последва отговор. В слушалките се разнасяше само тежкото дишане на Соренсън.

— Беше жена, нали?

— Няма да ти кажа нищо. Можеш да ме измъчваш колкото си искаш, но няма да ти кажа.

— Хайде отначало — обади се Рейчъл.

Този път Соренсън бе успял да се съвземе. Поне нямаше писъци. Дочувах само как дъхът му свисти през стиснатите зъби.