Майкл Ридпат - Борсов посредник

Всички се оглеждахме в залата, като се опитвахме да привикнем към усещанията. За секунда очите ми се срещнаха с тези на Карън във виртуалния свят. И двамата бързо отместихме погледи. Искаше ми се Рейчъл да не беше настоявала за присъствието й.

— Здравей, Джеф. — Соренсън махна на баща ми и се усмихна.

— Добър вечер, Уолтър, или трябва да кажа добро утро? — отвърна той. — Колко е все пак часът?

Уместен въпрос. В Гленротс беше седем, а в Пало Алто — единайсет предобед. Колко беше часът във виртуалната реалност?

— Нека да направим компромис — предложи Рейчъл. Макар и никой във виртуалния свят да не можеше да я види, всички чувахме гласа й. — Какво ще кажете за три следобед?

Около масата се разнесе смях.

— За какво са тия шлемове, Рейчъл? — запита Скот Уагнър. — На мен ми изглеждат повече като фризьорски каски. Надявам се да не се опитваш да правиш с тях бум на пазара.

— Това не са ли старите модели? — запита баща ми. — Спомням си първата система, която Ричард беше направил, че имаше такива шлемове.

— Да, това са старите модели — отвърна тя. — Новата система е особено чувствителна, а тези шлемове дават далеч по-добра представа за точното разположение на главата, отколкото стандартните електромагнитни очила, които използваме сега. Но не се тревожи, Скот, модернизирането на леките виртуални очила вече почти е приключило.

Това беше лъжа, но за щастие присъстващите й повярваха. Всички си бяха сложили тромавите електронни шлемове, които закриваха по-голямата част от главата. Те бяха свързани с компютъра със системата за виртуална реалност посредством механични ръце. Не беше лъжа, че този тип шлемове понякога биваха използвани заради по-високата точност, която осигуряваха при движението на главите, но и новите модели виртуални очила щяха да свършат същата работа. В действителност аз бях сложил очила, но без останалите да знаят. Това ми позволяваше да се връщам в реалния свят всеки път, когато пожелаех.

Смъкнах ги. До мен седяха Карън, баща ми и Уили, всички с шлемове, и Рейчъл, която седеше пред компютъра, откъдето управляваше демонстрацията. Върху телевизионен екран до нея виждах залата за конференции в „Дженсън Компютър“, където Дженсън, Уагнър и Соренсън също бях с шлемове. Кийт, Анди и един инженер на Дженсън се бяха събрали около един компютърен терминал, а до вратата зърнах двама въоръжени пазачи.

Върнах се отново във виртуалния офис. Всички чакаха.

Прокашлях се.

— Първо, бих искал да благодаря на всички, загдето се отзоваха на поканата ми. — Огледах масата. — Според нас беше важно главните ни акционери да получат една представа за този проект. Бих искал да благодаря особено на Скот като представител на публичните акционери.

— Радвам се, че съм тук — произнесе Уагнър с виртуална усмивка.

— Ние смятаме, че мощта на проект „Платформа“ ще събира хора на хиляди километри един от друг във виртуална среща като тази и че тази система ще се превърне в едно от най-популярните приложения. Но системата включва в себе си и други характеристики, които бихме искали да ви демонстрираме. А сега, за да го направим, бихме искали някой от вас да направи пътешествие във виртуалния свят. Уолтър, ти като председател би ли приел честта?

— С удоволствие — каза Соренсън.

— Добре. Когато превключим в този виртуален свят, всички ние ще бъдем с теб, ще виждаме това, което виждаш и ти, и ще чуваме онова, което чуваш и ти. Но ти ще можеш да управляваш ситуацията. Можеш да използваш триизмерната мишка, за да се движиш из този свят, разбираш ли?

— Да. Готов съм. Давай!

— Добре, Уолтър — започна Рейчъл. — За да започне тази демонстрация, ти трябва да станеш и да тръгнеш през едни гори. Оттам вече поемаш самият ти.

Превключиха ме в света на Уолтър. Посредством виртуалния Соренсън аз изучавах един виртуален свят, който беше под негово управление. Както и всичко останало. Разбира се, ние се намирахме в една борова гора. Беше слънчево и птиците чуруликаха. Атмосферата беше като на пролетен ден. Соренсън трябва да бе раздвижил мишката си, защото ние поехме по една пътека. Стигнахме до сива каменна стена с голяма дървена врата.

— Може ли да вляза? — запита той.

— Разбира се. Само завърти дръжката — каза Рейчъл.

Смъкнах очилата, за да видя Соренсън в Пало Алто на телевизионния екран. Изглеждаше малко нелепо седнал на стола си, с глава почти закрита от големия шлем, да върти една въображаема дръжка с триизмерната си мишка в протегнатата си ръка. Но когато отново сложих очилата си, видях, че сме навлезли в тунел. Беше слабо осветен, но в края можех да различа друга врата. Вратата зад нас се затръшна силно. Усещането беше доста зловещо и клаустрофобично. Някакъв прилеп прелетя покрай лица, или по-скоро покрай лицето ми, като ме накара да затая дъх. Соренсън се поколеба, но после продължи. Усещах някакви същества да пробягват между краката ни.