Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Хей, това наистина е добро, Рейчъл — обади се той. — Чувствам се така, все едно съм в истински тунел.

Тя не отговори.

— Рейчъл? Рейчъл?

Никакъв отговор.

Соренсън млъкна и замря за момент, но след малко продължи. След няколко секунди стигнахме до вратата в дъното на тунела. Той я отвори и нещо сякаш ни тласна вътре. Вратата се затръшна силно зад нас.

Намирахме се в гробище. Всичко беше замряло. От всички страни ни заобикаляше висока стена. Соренсън се обърна да се върне, но не можеше да отвори вратата.

— Рейчъл, измъкни ме оттук!

Пак никой не му отговори.

След известно колебание виртуалният Соренсън продължи през гробището. Вятърът шумолеше в клоните на дърветата, но освен този звук не се чуваше нищо друго. Беше невъзможно да се различи каквото и да било, освен сенките на надгробните камъни и саркофазите и дърветата около тях. Имаше луна, но тя беше забулена зад тъмни облаци.

Внезапно дочух някакво стържещо скърцане, което се разнесе при раздвижването на един камък. Соренсън се извърна да погледне. Каменната плоча на един гроб полека се надигаше.

Соренсън се изсмя, но смехът му беше доста пресилен. Добре.

Гробът вече беше напълно разкрит. Отвътре се показа някаква фигура, която стъпи на каменния перваз. Беше прекалено тъмно, за да се различат чертите на лицето му.

Соренсън бавно се придвижи към него.

Внезапно вятърът издуха облаците и луната изгря. Соренсън зяпна.

— Здравей, Уолтър — произнесе фигурата.

— Ричард! Какво е това, по дяволите? — Той се завъртя панически, но след миг се успокои, спомняйки си, че това беше само една електронна демонстрация. — Рейчъл, това е нелепо. Измъкни ме оттук!

— Не можеш да се измъкнеш — произнесе Ричард. — Затънал си тук с мен. А и без това искам да си поговорим.

Ледена тръпка пробяга по гърба ми. Дори и да знаех, че слушам собствения си глас, фигурата изглеждаше и гласът й звучеше съвсем като Ричард. Аз самият исках да разговарям с него; проумях, че това беше едно от нещата, които ми липсваха най-много: възможността да разговаряме. Усети как гърлото ми се стяга и очите ми запариха.

Един господ само знаеше какво чувства Соренсън.

— Рейчъл! — изкрещя той. — Марк?

Гледката започна да трепери и се разклати силно. Проумях, че той се мъчеше да смъкне шлема си. Отново свалих очилата и погледнах на телевизионния екран. Разбира се той с всички сили се мъчеше да изтръгне шлема от главата си.

— Махни това нещо от мен! — изпищя той.

Опита се да стане, но не можеше. Механичната ръка, към която беше прикрепен шлемът, позволяваше съвсем малка свобода на движение. Той яростно задърпа ремъците около брадичката си, но Кийт ги бе стегнал здраво. Беше прикован към виртуалния свят и нямаше измъкване.

Огледах се в реалната зала в Гленротс. Уили, Карън и баща ми бяха застинали неподвижно. Долната челюст на баща ми бе провиснала. Лицето му под шлема бе побеляло. Не беше никак приятно, а след малко нещата щяха да станат още по-неприятни. Но нямах избор.

Върнах се обратно в света на Соренсън. Ричард му се усмихваше. Лунната светлина осветяваше познатите черти и багреше в златисто косите му. Лицето и тялото му бяха картографирани много подробно преди девет месеца. Всичките му действия се управляваха от Рейчъл, която бе силно концентрирана пред компютъра си.

— Уолтър, не можеш да се измъкнеш. Нека си поговорим. — Тонът на Ричард беше спокоен, разумен, успокояващ. — Говори.

— Няма да разговарям с теб — каза Уолтър.

— Искам да ти покажа няколко неща. Ела с мен.

Той се извърна и се вмъкна в земята, откъдето беше излязъл. Още веднъж цялата картина се разтърси, докато Соренсън се съпротивляваше. Но той не можеше да направи нищо; управлението бе изцяло в ръцете на Рейчъл. Всички ние бяхме принудени да прекрачим в гроба.

Долу имаше стъпала, които извеждаха до една врата. Ричард я отвори и ни махна да го последваме. Което и направихме.

Намирахме се в кабинета му. Изображенията на старите машини за виртуална реалност украсяваха стените и виждахме Фърт ъв Форт през електронния му прозорец. Той седна зад бюрото си и каза:

— Здравей, Уолтър. Благодаря ти за посещението. Открих нещо твърде обезпокоително, което бих искал да ти покажа. Както знаеш, тревожех се за начина, по който акциите ни се търгуваха от февруари. Разговарях за това с Комисията по ценните книжа и борсите в Америка и те ме информираха, че един мъж на име Франк Хартман акумулирал значително количество от тях. Те също така смятат, че „Уагнър Филипс“ е манипулирала цената на акцията, за да улесни работата на Хартман по натрупването на дела му на ниски нива. Познаваш ли Франк Хартман, Уолтър?