Майкл Ридпат - Борсов посредник

Влязох в спалнята ни. Вътре беше пълен хаос, което беше малко странно. Карън винаги подреждаше нещата си. Леглото беше разхвърляно, а някои от дрехите й бяха пръснати из стаята. Може би се е приготвила заради мен и затова е оставила такъв хаос. Хубава мисъл, но малко вероятна.

Окачих сакото си в гардероба. Не горях от желание да разговарям с нея. След гласуването на извънредното събрание не бях имал възможност да си поговоря лице в лице с нея, а времето след полунощ едва ли беше най-подходящият момент за това.

Вдигнах някои от дрехите й от пода и ги поставих върху един стол. Пола, сутиен, блуза.

Погледът ми се спря на някаква чаша за вино. И още една.

Две чаши за вино!

Изправих се, като се огледах с отвращение.

Обзе ме силен гняв. Притворих очи и стиснах зъби. После се обърнах и се затичах нагоре по стълбите.

Блъснах вратата на всекидневната. Карън вдигна изненадана глава. Седеше на едно кресло само по халат. Пред себе си имаше пълна чаша с вино. Огледах стаята. Който и да е бил любовникът й, вече го нямаше.

— Наляла си още една чаша, така ли?

Тя не отговори. Лицето й побеля.

Направих две крачки към нея.

— Карън, защо има две чаши за вино в спалнята ни? — запитах с равен глас.

Тя се изправи. Погледите ни се срещнаха. Постепенно увереността й започна да се възвръща. Лицето й се стегна, веждите й се свъсиха, а устните й се превърнаха в тънка ивица. Отвърна враждебно на погледа ми.

— Къде е той?

— Отиде си…

Карън се усмихна.

— Не мога да повярвам! Как можа? В къщата ми!

— Наложи се, дори и пред риска да позвъниш по всяко време на деня или нощта.

— Искаш да кажеш, че когато съм ти звънял от Шотландия, той е бил тук? С теб?

— Понякога — кимна тя.

В гласа й нямаше и следа от неудобство. Признаваше си изневярата, предизвиквайки ме да я обвиня.

— Кой е той? Как се казва?

Тя не отговори. Очите й не се откъсваха от моите, като ме предизвикваха.

— Изчезвай — прошепнах.

— Марк — започна тя. — Обичам го. Винаги съм го обичала. И винаги ще го обичам.

— Изчезвай! — изкрещях и й посочих вратата.

И тя си тръгна, разминавайки се с пребледнялата Рейчъл.

Строполих се в креслото. То излъчваше парфюма на Карън. Скочих и отидох пред големия прозорец.

Трябваше да се досетя. Трябваше да предвидя, че това ще се случи. Сега вече ставаше ясно защо се бе държала странно в последно време. Разбира се, че наистина не бе искала да се виждаме, когато се е срещала с него. Мислех си за това колко отчуждена беше, когато се любехме. Обзалагах се, че с него е била по-различна. Как е могла да го направи? Как е могла да ме унижи до такава степен?

Сега като си мислех за това, виждах как ме е мамила още от самото начало. „Винаги съм го обичала.“ Това бяха думите, с които си беше тръгнала, и те бяха самата истина. Знаех, че навремето е обичала тоя педал, но си мислех, че вече го ненавижда. И се бях надявал, че с времето раната й ще зарасне и ще ме обикне. Какъв идиот съм бил!

Някой ме докосна по рамото. Рейчъл ми подаваше чаша пълна с уиски. В другата си ръка държеше чаша с червено вино. Поех чашата, неспособен дори да й благодаря, и я пресуших. След малко тя отново ми я напълни.

Рейчъл седна на един стол в ъгъла с бутилката вино до себе си и отправи поглед към мен. Внезапно осъзнах присъствието й, но не можех да разговарям с нея. Не точно в този момент. Седнах на стола си, приведох се напред и се втренчих в килима.

Кой, по дяволите, можеше да е този педал? Какво знаех за него? Че е по-възрастен от мен. Че познава Карън от няколко години.

Боб Форестър? Може би. Не беше ли споменал Джак Тенко, че шефът имал големи мераци към нея? Значи последните два месеца тя направо е била луда по него. Къде са ми били тогава очите? А аз само преди няколко часа бях разговарял с него!

Но ако беше той, защо тогава настояваше толкова много да се върна в Лондон?

Не бях в състояние да разсъждавам. Първият изблик от гняв вече отшумяваше. Спомнях си отделни моменти с Карън: вечерите, на които бяхме ходили заедно, как флиртува с някой клиент по телефона, пламтящото й лице в кръчмата „Инч“. И всички тези образи, които бях съхранил, сега бяха покрити с черен ореол.

— Трябва да си легнеш — обади се по едно време Рейчъл.

Кимнах, изправих се и вдървено заслизах надолу. Спрях пред вратата си, усмихнах се слабо на Рейчъл и влязох.

Това легло обаче не искаше да ме дари със сън. Грабнах едно одеяло и се запътих към дивана на горния етаж.

Двамата с Рейчъл се прибрахме в Шотландия, без да си кажем дума. Тя ме остави да размишлявам, а аз имах за какво да мисля.