Майкл Ридпат - Борсов посредник

Йоши слушаше напрегнато. Разбираше всичко, което му казвах. Също и господин Акама, бях сигурен в това.

Той се навъси.

— Какво ще спре „Нинтендо“ или „Сега“, да постигнат подобни споразумения с вас?

— Добър въпрос. Ние бихме били щастливи да осигурим нашата вещина в програмирането на една ексклузивна основа за приложения, предназначени за електронни игри, за един период от шест месеца.

— Шест месеца? Но това е нищо!

— Това време ви е напълно достатъчно да си изградите световна мрежа за разпространение. То е също достатъчно дълго за вашите хора да схванат идеите на моите специалисти. Помислете си, Йоши. Двеста хиляди долара и си осигурявате лидерството в целия свят! Не мисля, че цената за това е голяма!

Той помисли върху предложението ми. Обърна се към Акама и двамата разговаряха в продължение на цели пет минути.

Накрая Йоши си пое шумно дъх:

— Благодаря ви за предложението, господин Феърфакс. Ще го обсъдим в Токио и вероятно много скоро ще имаме нова среща.

— А, забравих да ви кажа. Искам едно споразумение по принцип още сега или в противен случай ще разговарям с „Нинтендо“. — Да очаква човек японска компания да вземе решение веднага, това беше все едно да очаква невъзможното да се случи. Тук обаче те нямаха избор. Предложението ми се вписваше идеално в стратегията им и те не можеха да рискуват да ме изпуснат.

Ние пък се нуждаехме отчаяно от пари в брой.

Последваха още дебати.

— Трябва да позвъним в Токио — каза Йоши.

— Ами звънете — отвърнах.

И зачакахме. В един ни донесоха някакво японско ястие за обяд. В един момент Йоши се появи да се увери, че сме наред.

— Добре сме — успокоих го. — Докъде стигнахте?

— Много е трудно. Сега е девет вечерта в Токио. Но ние правим всичко възможно.

Той понечи да излезе, но аз го спрях.

— Един момент, Йоши! Има две неща, които искам да обсъдя с теб.

Той се поколеба. Посочих му един стол.

— Сядай.

Той размисли над предложението ми и седна. Изглеждаше нащрек. Имах си хас да не е.

— Тод Съдърланд е вашият адвокат, нали?

— Върши ни услуги, така е — отвърна той с озадачен вид.

— Защо го изпратихте да запуши устата на бащата на Джонатан Бърджи?

— Джонатан Бърджи?

— Момчето, което загина при нещастен случай с мотоциклет, след като е играло на една от машините ни с виртуална реалност. И е вземало ЛСД.

Той занемя, като мислеше напрегнато.

— Щеше да стане много лошо за цялата промишленост за виртуални системи, ако тази история се раздухаше — проговори накрая. — Особено за електронните игри с виртуална реалност. В действителност комбинацията между ЛСД и виртуалната реалност би могла да се окаже не по-добра от самия нещастен случай. Вие знаете колко е важен пазарът на електронни игри с виртуална реалност за „Онада Индъстрийз“. Не бихме могли да допуснем съдебен процес, който да стане публично достояние.

— Как разбрахте за инцидента?

Йоши повдигна рамене.

— Дейвид ли ви каза?

Той само повдигна рамене.

— Остана още едно нещо — казах. — Погледни това. — Побутнах по масата към него фотографията, която Кийт му беше направил на паркинга на „Феърс Систъмс“.

Той я взе и се навъси.

— Показах я на Джим Робъртсън, собственика на кръчмата „Инч“ в Къркхейвън. Той ми каза, че те е разпознал като човека, който пил с Ричард вечерта, преди брат ми да бъде убит. Този мъж се е бил регистрирал в „Робъртс Армс“ под името Хиро Судзуки.

Йоши се навъси още повече.

— Защо си ходил там, Йоши?

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ти.

— Но ако нямаш какво да криеш, тогава защо не ми отговориш?

Той остана безмълвен, втренчен в снимката.

— Може би ще е по-добре, ако запитам господин Акама какво си правил там?

Йоши въздъхна.

— Добре. Ще ти кажа. — Замълча. Явно обмисляше думите си. — Дойдох в Шотландия да играя голф онзи уикенд. Ричард ми бе препоръчал Къркхейвън като добро място за отсядане. Докато бях там, му се обадих да се срещнем. Всичко си беше съвсем нормално. Двамата с него се разбирахме отлично.

Внезапно в паметта ми изплува онази почерпка с Ричард и Грег в „Уиндзор Касъл“. Ричард беше споменал, че бил прекарал деня в опити за преговори с една японска компания. Спомнях си думите му, че били много твърдоглави, но мъжът, който били изпратили да преговаря, бил много свястно момче. Това трябваше да е бил Йоши.

— И не сте обсъждали никакъв бизнес?

— Не — отвърна той. — Разбира се, много ми се искаше Ричард да промени мнението си за сделката с нас. Но не сме го обсъждали пряко. Просто исках само да задълбоча взаимоотношенията си с него.