Майкл Ридпат - Борсов посредник

— Това е странно. Местните хора твърдят, че вие сте имали разгорещен спор и после ти си напуснал заведението.

Йоши се замисли за секунда.

— Може би е бил в лошо настроение.

— Дали не е изпаднал в това лошо настроение, защото е разбрал, че в лицето на Дейвид Бейкър имате шпионин във „Феър Систъмс“?

Японецът поклати глава.

— Не мога да бъда напълно сигурен за причините, поради които е бил в лошо настроение. Просто не знам.

Не му повярвах. Имаше обаче още нещо, което ме вълнуваше.

— Защо не искаш да споменавам за тази среща на господин Акама?

Йоши се смути.

— Той не знае за нея. Ще ти бъда много благодарен, ако не я споменаваш.

Бе отговорил на повечето от въпросите ми, така че му бях задължен да си държа езика зад зъбите.

— Добре. Но имай предвид, че ако полицията ме попита, не мога да скрия това от тях.

Смущението му се засили.

— Не е необходимо да го правиш, нали? Както вече ти казах, всичко беше абсолютно невинно.

— Ще видим. — Бях постигнал целта си. Успях да разклатя почвата под краката му.

— Добре, но ако говориш с тях, моля те, кажи им да бъдат дискретни.

Не му отговорих и той си излезе.

— Какво мислиш? — обърнах се към Рейчъл.

— Не знам. Струва ми се обаче, че казва истината.

— Хм. Но не съм сигурен, че я казва цялата. Крие нещо.

Следобедът напредваше и ние си поръчахме по една пица за вечеря. Чакането не ме изнервяше, защото ставаше ясно, че „Онада“ не протакаха работите, а искаха да вземат решение.

Времето си минаваше. Рейчъл още беше под влияние на разговора със Стив тази сутрин и непрекъснато ме разпитваше за пазарите и как работеха. Много бързо схващаше за какво говоря и обясненията ми доставяха голямо удоволствие. Явно намираше финансовите сделки за далеч по-интересни, отколкото бе предполагала. Когато споделих с нея извода си, тя го отхвърли, промърморвайки нещо в смисъл, че Ситито паразитирало върху британските иновации. Може би имаше право.

В единайсет вечерта, или седем часа сутринта японско време, Йоши се върна при нас.

Държеше в ръката си лист хартия, подписан от господин Акама, в който се декларираше принципното съгласие с условията, за които настоявах. Стиснах ръката му и се усмихнах.

— Цяло удоволствие е човек да прави с теб бизнес, Йоши — произнесох аз с ирония и двамата с Рейчъл напуснахме сградата.

Бяхме в приповдигнато настроение. Чувствах се наистина горд със себе си, загдето най-после бяхме надвили един от многобройните хищници, които кръжаха над нас през последния месец. Сега ние не само получавахме глътка въздух с тия двеста хиляди долара, но си осигурявахме място на пазара за софтуер, в който до този момент не бяхме стъпвали дори.

Добър резултат; струваше си чакането.

— А сега? — запита Рейчъл.

Вече минаваше единайсет и половина. Бяхме възнамерявали да се приберем в Единбург същата вечер, но вече беше прекалено късно.

— Зад онзи ъгъл има хотел — казах. — Можем да го пробваме за теб.

Отправихме се към големия бетонен „Новотел“, който бях зърнал по пътя ни за „Онада“ сутринта. Беше пълен.

— Да отидем у дома — предложих. — Имам стая за гости. Можеш да спиш там.

Рейчъл повдигна вежди.

— Ами какво ще каже лейди Карън?

Поруменях.

— Трябва вече да е заспала по това време. Но ако се засечете сутринта, нали ще бъдеш вежлива?

— Ще се постарая — ухили се тя. — Да тръгваме.

Така че спряхме едно такси и се запътихме към къщата ми. За моя изненада изпитвах удоволствие, че се прибирам у дома си с Рейчъл, а не с Карън. Чувствах се далеч по-отпуснат и спокоен. При Карън непрекъснато бях нащрек да не направя някаква грешка. Нещо винаги не беше наред, някакъв проблем току-що беше разрешен и се задаваше нов.

И още не можех да повярвам, че тя ме беше предала на извънредното генерално събрание.

Слязохме от таксито и аз отключих входната врата. Минаваше полунощ. Надявах се Карън да е заспала. Щеше да ми се наложи да я събудя, разбира се, но поне се надявах срещата им с Рейчъл да остане за сутринта. Качихме се по стълбите до първия етаж и аз посочих на Рейчъл стаята за гости. Тя спря и се ослуша. И аз се ослушах.

Сега вече ясно чувах музиката, която макар и тиха, долиташе от всекидневната на горния етаж. Беше от „Туин Пийкс“, един от любимите дискове на Карън.

Проклятие. Още не си беше легнала. Нямаше признаци да ни беше чула.

Рейчъл се промъкна в стаята си и затвори вратата. Радваше се, че не й се налага да се сблъсква в момента с Карън. Реших да изчакам няколко минути, преди да се кача горе, за да дам възможност на Рейчъл да си легне.